— Кой?
— Нямам представа. Беше нощ. Успях да различа единствено сянка.
— Ах! — промълви тихо Анджела. — Колко интересно!
— Какво става? Разтревожих ли ви с нещо?
— Наистина е много трудно да го обясня — каза тя. — Не на последно място, защото се съмнявам, че ще ме разбереш.
— Опитайте.
— Слушай, ще ми повярваш ли?
Роузи се разсмя.
— Съмнявам се.
Как възниква една вселена? Определено странен въпрос, а и не такъв — доколкото ми е известно, — на който някой е давал отговор. Всички светове съществуват, но само един е действителен във всички отношения; друг може да добие стабилност само ако върху него действа външна сила. Светът, проектиран от мислите на Толкин, съществуваше само потенциално, преди аз да го разгърна. В мига, в който надникнах през перголата, само участъкът, който попадна в полезрението ми, стана действителен. Щом пристъпих в него, той започна да се формира и веднага се изправи пред собствените си вътрешни противоречия. Естествените закони на физиката надделяха и той започна да се неутрализира сам с едва ли не фатални последствия за мен.
Антеруолд беше по-стабилен и това беше голям късмет, тъй като вместо да бъде реализиран с бавни темпове на растеж и всяко мъничко допълнение да бъде тествано за стабилност, той се формира с главоломна скорост. Детайлите у хората бяха генерирани от Роузи при двете нейни посещения: каквото и да беше направила, с когото и да беше разговаряла, незабавно означаваше, че тези хора, техните приятели и семейства, купувачи, вещи, предци — а всъщност и наследниците им — са преминали от латентно в действително съществуване.
Времето беше започнало да тече. Литън беше нахвърлил основите на функциониращо алтернативно общество и беше създал нещо застинало, непроменящо се, неподвижно; аз бях поставила граници, така че това състояние да се запази в случай на инцидент, но нахлуването на Роузи се оказа заплаха за разрушаването на тези граници и задвижване на всичко. От мига, в който тя стъпи в Антеруолд, и миналото, и бъдещето започнаха да се напасват и да си съответстват.
Това можеше да се окаже сериозен проблем. Съществуваше риск експериментът напълно да излезе от контрол, тъй като открих, че не реагира на опитите ми да го прекратя. На теория сега, след като Роузи и котката бяха излезли, трябваше да е възможно. Не можех да го разбера, докато не видях пръстените на пръстите на краката ѝ и тя не спомена сянката. Поговорих с нея с част от съзнанието си, междувременно направих няколко бързи изчисления, а с мъничката част, която беше останала свободна, започнах да се тревожа.
Анджела поведе Роузи към страничната уличка, където беше паркирала колата си.
— Умирам от глад, можем да си поговорим, докато хапваме. Ходила ли си някога в „Рандолф“?
Роузи не беше. Всъщност не беше ходила другаде, освен в мазето на Литън. Анджела беше съвършено наясно с това и точно по тази причина беше отправила поканата. Реши, че момичето ще е много по-податливо, ако създадат връзка, а тя самата се подкрепи с една-две чашки. Ето защо подкара колата към центъра на града, заведе Роузи в хотела и поиска маса за двама в ъгъла.
— Предполагам — заговори тя, след като се настаниха удобно и си запали цигара, — че не мога да ти предложа шери.
— Мисля, че не — отвърна Роузи, — но бих искала една чашка — тя седеше напълно неподвижно и се оглеждаше наоколо. — Може да ми подейства добре. Тук е много приятно.
— Да, усилията са насочени към външния вид, но не и към значимото, боя се. Храната — довери ѝ тя — е доста лоша. Бих искала да ти предложа хубава храна, но това не е възможно в Англия в този момент. Ще трябва да се примирим с очарованието.
— Много ли сте пътували?
— Би могло да се каже.
— Разкажете ми.
Анджела направи точно това и стопли момичето, което гледаше със замъглен, изпълнен с копнеж поглед, докато му разказваше за планини, малки ресторантчета на селски площади, за топлото слънце и синьо небе, за видовете храна, които беше опитвала на различните места, които беше посетила.
— Ах, звучи толкова прекрасно — въздъхна Роузи.
— Някога била ли си в чужбина?
— Не знам — отвърна предпазливо Роузи. — Предполагам, че точно затова сме тук сега. Можете да продължите да се държите мило с мен, докато отговоря на всичките ви въпроси. О, нямах намерение да съм груба — добави бързо тя, щом зърна изненадата върху лицето на Анджела.