— Не, не. Съвсем права си. Всъщност аз бях груба. Отнесох се с теб като с някое глупаво момиченце, каквото очевидно не си. Мисля, че шерито е доста добра идея. И един голям джин за мен. Много голям. Така се радвам, че още не са въвели забраната за пиене и шофиране.
Пийнаха и поприказваха малко, докато им поднесат граховата супа, сипана в чиниите им от голям посребрен супник. Келнерът им обърна голямо внимание, тъй като бяха единствените гости.
— Е, коя от нас ще започне? — попита Анджела, след като опита супата, направи гримаса, но упорито хапна малко от нея. — Ще ми разкажеш ли какво се случи от другата страна на перголата? Или аз да ти разкажа какво представлява? Бих предпочела първия вариант. Тогава ще мога да обясня втория много по-добре. Трябва да разбереш, че всъщност не съм съвсем наясно какво има там. Давам ти тържествено обещание, че ще изпълня своята част от сделката.
Роузи хапна една лъжица от супата.
— Само отговорете на един въпрос преди това — настоя тя. — Това машина на времето ли е?
— Добро предположение — отвърна Анджела. — Но не точно. Преместила те е някъде. Дали в миналото или в бъдещето, нямам представа. Но не в нашето минало или бъдеще, надявам се.
— Съществуват различни минало и бъдеще?
— Не. Само едно. Това е проблемът. Поне единият от двата, които забелязах.
— Кой е другият?
Анджела прехапа устни.
— Ами, това, че си носела пръстените, когато си заседнала при връщането, и сянката, която си видяла.
— Какво означава тя?
— Не знам. Работя по въпроса и точно затова няма да крия нищо от теб. Имам нужда от помощта ти. Трябва да разбера какво се е случило. Положението е много по-рисковано дори от ситуацията с родителите ти, макар и тя да е сериозен проблем. Освен това не бива да казваш на никой друг. Е, какво правеше в онова мазе? Имам предвид първия път.
— Търсех Дженкинс. Мислех, че може да се е заклещил някъде там. Отметнах вехтата завеса, в случай че е зад нея.
— Разбирам. Тогава си преминала.
— Само за миг. Видях онова момче, то ми се поклони и аз се върнах. Това беше всичко, наистина.
— Това беше Джей?
— Узнах го по-късно. Вие откъде разбрахте?
— После си преминала още веднъж. Кога? В четвъртък?
— В сряда. Този път останах там до късно през нощта, но тук се оказа до сутринта.
— Ах! — Анджела изглеждаше много заинтригувана. — Продължавай. Какво видя този път?
— Прекрасни неща! Всички бяха толкова мили с мен. Държаха се така, сякаш съм изключително важна. Имаше страхотно парти, а аз бях нещо като почетен гост.
— Кой беше домакин?
— Лейди Катрин. Тя е господарката на Уилдън и е ужасно богата — Роузи я погледна през масата. — Малко приличаше на вас, само че беше по-млада и носеше перука. Беше прекрасна.
— Поласкана съм.
— Все пак беше странно. Всички припадаха по къщата ѝ, но всъщност тя беше много обикновена. Красива и голяма, но обикновена. Всички те се прекланяха пред неща като чашите и посудата ѝ, а те бяха стари и надраскани, голяма част от тях изглеждаха, сякаш са от местния супермаркет. Имаме по-хубави в училище.
— Разкажи ми за партито.
— Имаше храна, която според тях беше невероятна, но също беше доста простичка. И всички питаха защо не съм омъжена. Музиката беше от най-странните, които съм чувала. Освен това срещнах онзи наистина красив мъж на име Памархон.
— Изчервяваш се.
— И всички ме наричаха лейди Розалинд и се държаха сякаш фактът, че мога да чета и говоря английски е нещо изумително.
— Как говореха те?
— Повечето от тези, с които си приказвах аз, говореха английски, но като чужденци. Другите… не знам. С времето започнах да различавам отделни думи, дори успях да кажа някои неща. Съвсем първична реч, ако ме разбирате. Не като френски или латински. Приличаше на английски, но доста деформиран. Или като зле настроено радио, от което отчасти долавяте какво се говори.
— Изглежда си имала интересна вечер.
— Беше вълшебна. Прекрасна. Танцувах, всички ми се възхищаваха, беше невероятно.
— Радвам се, че си прекарала добре. Изненадана съм, че се върна.
— Тръгнах през гората да догоня Памархон. Бях го ядосала, макар да не знам как успях и исках да се извиня. Като че ли се загубих, а след това открих Дженкинс и видях светлината. Видях светлината. Това звучи глупаво. Все пак разбирате какво ви казвам. Реших, че е по-добре да се възползвам от шанса, докато все още съществува. Последния път беше изчезнала.