— Вината беше моя. Съжалявам за това. Изключих я, за да не може някой да премине през нея. Нямах представа, че ти вече си го направила. И така, решила си да зарежеш красавеца в името на домашното по английски. Що за невярна любовница!
Роузи поаленя.
— О, не говорете такива неща! Моля ви! Какво ще си помислят хората? Между другото, това цитат ли беше?
— Звучиш притеснена.
— Те все цитират разни неща. Малко е дразнещо.
— Какво цитират?
— Историята. Изглежда е някаква смесица между Библията и Енциклопедия Британика. Онова, което наистина ме разтревожи, беше фактът, че наричат мястото Антеруолд.
— Е, така е редно.
— Но професор Литън…
— Точно така. Изградих го от неговото съзнание.
— Сериозно?
— Сериозно.
Роузи се замисли за кратко върху това изненадващо твърдение.
— Продължавайте тогава. Какво е това? Имам предвид сериозно?
— Това е машина, която изобретих, проектирах и построих. Тя е начин за получаване на достъп до различни реалности. Както споменах, в момента води до свят, създаден от въображението на Хенри.
— Той знае ли?
— Не и бих предпочела да не му казваш. Може да се обиди.
— Какво имате предвид под различни реалности?
— Означава, че на всяко дадено състояние на вселената съответстват безброй други възможности. Например, дойдохме в този ресторант и ти си поръча пиле. Можеше да си поръчаш риба. Вселена, в която си поръчваш риба, е възможна алтернатива на тази. Такава, в която си поръчваш печен бронтозавър, е доста по-отдалечена и по-трудно достъпна.
Роузи присви очи.
— И?
— Антеруолд е един от тези варианти. Доста отдалечен, надявам се. За да се стигне до него, броят на събитията трябва да е гигантски. Точно затова го избрах. Не исках никакво объркване в линията на събитията, които водят оттук до моето бъдеще. В противен случай би било трудно да се изследва добре. Обърка ли се?
— Много. Особено в частта с „моето бъдеще“. Сериозно ли го казахте?
— Да. Аз съм родена — забележи, че не казвам „ще бъда родена“; има съществена разлика — след малко повече от двеста години. Надявам се да не кажеш, че съм побъркана.
— Все пак съм била в изобретението ви — отбеляза Роузи. — Но не гарантирам за останалите.
— Може би си права. По тази причина не искам да споменаваш нищо от това на Хенри. Тайна между момичета. Ще бъде много по-лесно да повярваш на думата ми. Също както бъдещето е определено от миналото, миналото е определено от бъдещето. Аз идвам от бъдещето и искам да си остане така. Още не ми е ясно какво всъщност е Антеруолд.
— Какво е сега, тогава? Настоящето.
— Ах! — въздъхна небрежно Анджела докато размахваше вилицата си във въздуха. — Нищо.
— Нищо?
— Математически казано. Абстрактна концепция. Сега просто лежи между вчера и днес, както нулата лежи между минус едно и едно. От гледна точка на бъдещето настоящето е минало. От позицията на…
— Да, схванах идеята — прекъсна я Роузи. — Но не е нищо. Наистина е сега.
— Същото е с понеделник сутрин и събота вечер.
— Сега ям парче пиле. В понеделник сутринта се успах, а в събота вечер, един господ знае какво ще правя.
— Пак ще правиш същите неща. Освен ако нещо не се промени, така че в понеделник сутрин да не се успиш, а сега да си някъде другаде. Ако решиш например, да не се връщаш…
— Но аз го направих.
— Да. Направи го. Но дали ще го направиш?
— Наистина сте много дразнеща, знаете ли?
— Не. Не съм. Съществуването е такова. Вината не е моя.
Анджела си наля чаша от неособено доброто червено вино, което беше поръчала след джина, и отпи замислено. Интересно ѝ беше да си говори с това момиче. Все пак ѝ се беше налагало да държи всичко в себе си почти трийсет години. Сега обясняваше на прост език, на възможно най-прост език на младо момиче, което слушаше невероятно сериозно какво ѝ говори. Единственият човек на света, с когото можеше да разговаря, защото знаеше, че поне действа.
— Виж, нека изясня положението. Аз съм математичка и се въвлякох в ситуация, в която ми се наложи да свърша многогодишен труд само за два дни. Единственият начин да се справя беше да изляза от времето, така да се каже. Затова дойдох тук. Пристигнах през 1936 година.
Роузи изглежда приемаше това много добре.
— А сега сте заклещена тук и искате да си идете у дома.
— Нещо такова. Трябва да направя някои модификации преди това. Исках да открия нещо фундаментално за реалността. Шефът ми искаше — или иска — да направи много пари по начин, който смятам за опасен. Трябва да го спра.
— Наистина ли е опасен?