— Да. Най-опасното нещо, което е изобретявано някога. Атомните бомби могат да унищожат настоящето. Това може да унищожи също и миналото, и бъдещето. Ако разбираш какво ти говоря, намирам го за лоша идея.
Роузи сдъвка парче пиле.
— Наистина ли е вярно, че в бъдещето имаме много пари и никой не работи, защото машините вършат всичко и всеки е щастлив? Видях го по телевизията.
— Никога не подценявай способността на човечеството да обърка нещата. В света има трийсет и пет милиарда души и повечето от тях водят живот, който смятам за нещастен и безсмислен. Или преди мислех така. Сега не съм толкова сигурна. Всичко се ръководи от малък елит от специално подбрани експерти. По-голямата част от планетата е ненаселена. Всички животни, с изключение на нас и това, което ядем, са били изпратени за унищожение. Демокрацията е отменена поради неефективност, всички се проследяват автоматично във всяка секунда от живота им, а мечтите са заменени от съобщения. Все пак повечето хора са щастливи. Медикаментите в храната се грижат за това, изключение прави малка група хора, които отказват да ги вземат. Те наистина са нещастни. Наричаме ги ренегати и обикновено ги пращаме в затвора.
— Затова, че не са щастливи?
— За престъпления срещу Обществото. Обикновено организират шествия, на които скандират „Радваме се, че сме ядосани“. Пращат ги в затвора или им изтриват съзнанието.
— Не това ни беше обещано — опълчи се Роузи. — Вие от кои бяхте?
— Аз бях член на елита.
— Тогава трябва да се засрамите.
— Все по-често ми се случва. Навремето ми се струваше съвсем естествено, а и в моя случай нямаше какво особено да направя. Един човек не може да промени света. С изключение на това, че сега мога.
— Какво искате да кажете?
— След като приключа с тестовете и съм уверена, че планът ми работи, мисля че мога да променя някои неща. После мога спокойно да се върна заедно със знанията си. Изключително сложно е; ще ми отнеме поне още десет години.
— Тогава няма ли да сте малко стара?
Анджела я погледна озадачено.
— Ще ме бива поне още осемдесет години — рече сковано тя, — щом приема още един курс на терапия. Едва на деветдесет и три съм.
— Баба ми е на деветдесет и три. Изобщо не изглеждате като нея.
— Надявам се, че не.
— Ами Антеруолд?
— О, беше ми нужен само да калибрирам машината.
— Какво ще се случи с него тогава?
— След време ще го изключа. Машината ще ми е нужна, а не може две вселени да съществуват едновременно завинаги.
— Ами приятелите ми? Джей, Памархон и Алиена? Ами лейди Катрин и Хенари?
— Ще си бъдат както преди. В латентно състояние.
— Ще се изпарят ли? Ще бъдат унищожени?
— Антеруолд съществува само в границите на машината, както знаеш. Той не е истински, нито ще стане такъв.
— Изглежда ми доста по-приятно място от това, от което идвате вие.
— Видяла си съвсем малка част от него. Аз нямам представа какво е в действителност. Не че има значение. Няма шанс да постигне постоянство.
— Защо не?
— Защото… защото аз казвам така.
Роузи я изгледа с подозрение.
— Така казва и майка ми, когато няма представа за какво говори. Сигурна ли сте, че знаете какво правите?
— Малко е сложно в момента. Не можех да спра, защото ти беше там. Това създаде някакво фалшиво постоянство.
— Хубаво — каза Роузи.
— Не беше хубаво и всичко беше по твоя вина.
— Не бяхте поставили надпис „Не преминавай“. Какво мислехте, че ще стане, ако някой види гора в мазето на професор Литън?
— Определено не мислех, че някой ще се промъкне в чужда къща и ще тършува из вещите му, а след това ще се присъедини към парти, на което не е поканен. Твърде голямо любопитство от твоя страна.
— Проявили сте небрежност, а сега предлагате да унищожите приятелите ми. Нямам много такива.
— Моля те, не започвай да се самосъжаляваш. Непристойно е. Трябва да имаш приятели тук.
Роузи поклати глава.
— Всъщност не.
— Умна съм, но не чак толкова. Щом хората в Антеруолд мислят, че си чудесна, вероятно е, защото наистина си такава. А това означава, че няма причина да не те преследват така пламенно и тук, както те е преследвал Памархон там.
— Той бягаше от мен. Аз го преследвах.
— Дребна подробност.
— Чуйте. Това място съществува ли, или не?
Анджела въздъхна.
— Това е безсмислен въпрос. Както казвам аз, зависи от гледната точка.
— Казахте, че не сте могли да го изключите, защото аз съм била там.
— Така е.
— Сега съм тук.
— Така е.
— Когато отидохте в мазето преди около час, успяхте ли да го спрете?