Анджела погледна малко уклончиво.
— Не — призна тя.
— Аха! — възкликна триумфиращо Роузи.
Анджела остави чашата си.
— Дразниш ме.
— Нямате представа какво става.
— Ще те заведа у вас, ще помисля през нощта и ще разбера. Сутринта ще отида в къщата на Хенри и ще направя нов опит. И без това трябваше да му помогна за нещо.
Щом върнах Роузи в дома ѝ — и тя мина през вратата като някой от грешниците на Данте, готова да понесе наказанието си, — бях свободна да се захвана за работа. Преди всичко имах нужда от цялата информация, която можех да събера. Имах идеи; интуицията ми работеше много добре; контекстът и цялостната рамка бяха това, което ми липсваше.
Можех да направя предположения, но не ми се искаше да се оставям дълго на това; винаги ме караше да се чувствам леко неуравновесена. Всичко, което можах да сторя на практика, беше да се върна при машината и да проведа тестове, за да извлека основната информация, която ми е нужна. След това да седна, да установя кое не е наред и да намеря начин да дръпна щепсела. Беше истински късмет, че бях обещала на Хенри да отида на следващия ден и да му превеждам. За какво ли ставаше въпрос? Искрено се надявах да не пилее времето си с безсмислици, след като има фантазия, която да обгрижва.
Проблемът беше, че вече знаех какво става. Инстинктите ми бяха достатъчно добри. В Антеруолд все още имаше чуждо тяло, което произхождаше оттук. Трябва да беше това; нямаше начин да има друг достъп до него или пък друга причина светът да бъде блокиран в съществуване. Единствено котаракът и Роузи бяха ходили там, а и двамата се бяха върнали, затова по логиката на елиминиране, можеше да има само едно странно обяснение.
Странно, но не и невъзможно. Трансмисията не означаваше действително физическо преместване на всички молекули, атоми и електрони, които определят материята. Само прехвърлянето на информацията е било достатъчно за макар малка реорганизация на вселената в мига на пристигането. Както е известно на всеки, който някога е използвал компютър, има няколко прости задачи при копирането на информация. По време на прехвърлянето тялото е конвертирано в информация, която машината запазва — поне голям дял от нея, честно казано, но принципно е проста задача. След това я проектира на ново място. Копието се запазва за връщането, тъй като е по-лесно и по-бързо да се модифицира набор от данни, отколкото да се създаде изцяло отново. Машината е настроена така, че да отхвърли каквато и да е материя, за която няма запазено копие, за да се предотврати влизането на хора от Антеруолд в мазето на Хенри. Бях задала инструкции да игнорира дрехи и други несъществени материали, защото в противен случай някое мъхче би могло да създаде проблеми, но само толкова. Подозирах, че Роузи е объркала машината при завръщането си с онези пръстени. Беше я отхвърлила и я беше оставила в Антеруолд, тъй като не я беше разпознала. Същевременно я беше пуснала, защото я беше разпознала.
Резултатът беше дублиране. Ако бях права, сега имаше две Роузи, а в такъв случай аз си бях навлякла огромно главоболие. Бях притеснена и за голяма моя изненада основният фокус на моята загриженост беше самата Роузи. Трябваше да обърна по-голямо внимание. Чувствах се закрилнически настроена. Харесах компанията ѝ, въпросите ѝ, нейната самоувереност и критиките ѝ. Изпитвах много по-силна привързаност към нея, отколкото беше редно, предвид факта, че я познавах едва от два часа, а тя вече ми беше създала проблеми.
32.
Не беше трудно да се открие какво се беше случило с Розалинд след изчезването ѝ; пътеката минаваше през декоративна гора, оформена и подкастрена, която представляваше външната част на градините на Уилдън. Тя се виеше и криволичеше, така че пред човек постоянно да изникват прелестни гледки към къщата или навън към хълмовете от другата страна. Беше много приятна и грижливо измислена; в действителност беше част от далеч по-мащабен план, който изцяло обграждаше къщата с колони във всеки ъгъл, фонтани или малки изкуствени пещери, подредени символично, така че да внушават усещане за стабилност във владението и неговата значимост в разгръщане на Повествованието.
Не че Джей имаше време или търпение за подобни неща, дори и да ги забелязваше. Знаеше само, че е просто пътека, тя минаваше край малка порутена колиба, а на стъпалата ѝ стоеше мъж, присвил тяло и стиснал главата си в ръце.
— Ехо! — провикна се Джей. — Добро утро, сър.
Мъжът бавно вдигна глава и изгледа Джей с такова болезнено изражение, че Джей се запита дали не е побъркан. Често се случваше богатите собственици да дават стаи на такива хора; и селяните постъпваха по същия начин — като с отшелника Жаки например. Глупавите и тези, които не бяха добре с главата, заслужаваха подаяния, а грижата за тях беше проява на добрина.