— Наистина нямам представа, господарке. Никога не съм имал никаква власт.
— В такъв случай ми повярвай. Нужен е само кратък момент на слабост и всеки мъж или жена може да си помисли, че властта му принадлежи, че е по-добър от хората, които управлява. Оттам започва тиранията, а ние сме я срещали много пъти в историите. Изучавал си ги, нали?
— Част от тях.
— Коя година от обучението ти е това?
— Шестата.
— Значи не си ги изучавал.
— Всъщност не.
— Никога не ме лъжи, Джей. Прощавам невежеството, но не и суетата. Ако не знаеш нещо, признай свободно. Хенари никога ли не ти го е казвал?
Джей кимна.
— Много пъти. Той ще потвърди, ако го питате. Все пак съм чел много от тези истории по свое желание, при все че не сме ги учили официално.
— А сега?
— Господарке, аз съм бедно фермерско момче. Ученик, който знае, че знае малко. През последния ден едва избегнах робството, срещнах фея, присъствах на чудно празненство, чух музика, каквато не бях чувал до този момент, изгубих момиче, чиято важност не разбирам, а сега се разхождам на слънце с жена, известна с най-невероятната власт и красота в Антеруолд. Правя всичко по силите си.
Лейди Катрин избухна в неудържим смях.
— Да, така е. Може би Хенари е прав за теб. Не бях мила с теб и се извинявам. Какво ще кажеш да започнем отначало и да бъдем приятели?
Джей смело се усмихна.
— Нека тогава да продължа с дългата си отегчителна тирада — каза тя и отново тръгна по алеята, оградена от дървета. — Моите предшественици са били съвсем наясно с безумията на човешкия род и склонността към изтъкване на собствената значимост. Затова поставили белези, които да напомнят на хората в тези земи, че не са роби, а владетелите не са вездесъщи. Знаеше ли, че най-простите работници във владението могат да ме изхвърлят от мястото ми?
Той поклати глава.
— Могат. На теория. Могат да направят оплакване срещу мен в собствения ми съд и този съд може да ме призове за изслушване. Ако прегрешението е достатъчно сериозно, могат да свикат среща на всички съветници по тези земи и да ми отнемат властта и позицията. Никога не се е случвало. Все пак това би означавало просто да заменят владетеля с някой друг. Но през няколко години се провежда церемония, която напомня, че подобно нещо е възможно. Започва след час.
— Какво ще се случи?
— Най-добре ще е сам да видиш. Казвам ти тези неща, защото ще имам нужда от теб. Трябва ми някой от обед до здрач, от здрач до здрач. Два дни и половина. Да наблюдава и докладва, че понасям унижението си с достойнство, а унижението съответства на традициите. Този човек трябва да не е зависим от мен и да не е зависим от хората. Обикновено задачата се изпълнява от Разказвач, но на Хенари му се струпа много днес.
Джей почувства как го обзема паника.
— И така, искам ти да се заемеш със задачата. Ти, Джей, ще бъдеш ли свидетел на церемонията на Унижението?
— Нямам и най-малка представа какво трябва да правя.
— О, нищо. Просто ще гледаш. Ще се постараеш всички да се държат подобаващо. Ще се усмихваш лъчезарно и ще гледаш скръбно, когато е нужно. Сега трябва да ида да се облека.
33.
През следващите два дни Чън се опита да събере куража, нужен му за да се приближи отново до Хенри Литън. Няколко пъти минаваше по улицата и гледаше къщата. Веднъж дори натисна звънеца с разтуптяно сърце. Никой не отвори. В друг случай му се стори, че вижда как завесата помръдва, но ако прозорците бяха тъй зле уплътнени, както в квартирата му, вероятно не означаваше нищо.
През това време той свикваше с новата ситуация и дори го изпълваше оптимизъм. Може би се дължеше на факта, че започна да спи нормално, необезпокояван от кошмари или тревоги, причинени от цялата странност на положението. Щом станеше сутрин, настаняваше се на малката масичка до мивката и чакаше водата в чайника на котлона да заври. След това слагаше лъжичка нескафе в чаша, заливаше с водата и слушаше звуците на живота през прозореца, опитваше се да отдели всеки от тях и да го идентифицира.
Беше рано, не повече от седем часа, но от стаята на долния етаж, където пъпчивият млад мъж, служител в галантерията, ставаше от сън, се носеше шум. Той чу топуркане на крака, като отиваше към банята в края на коридора, загърнат в халата си. Чаткането на конски копита от каруцата на млекаря на улицата; звънецът на велосипедите на първите, които се бяха отправили за работа в града.
Тогава регистрира необичаен шум. Входен звънец; отварянето и затръшването на външната врата; стъпки — тежки стъпки, които приближаваха по стълбите; пауза пред вратата; силно продължително тропане, такова, което не можеше да се отмине просто така.