Той облече халата си и тръгна към вратата. Не очакваше нищо, тъй като не знаеше какво би могъл да очаква: нямаше приятели, нито познати; никой не знаеше къде живее, нито пък някой го беше грижа; никой нямаше повод да го посещава, още по-малко в седем часа сутринта.
— Да?
— Бихте ли ни придружили?
Двама мъже влязоха в стаята. Единият беше едър и мускулест, доста по-едър от Чън; другият беше по-слаб. Изглежда, той беше началникът.
— Кои сте вие? — попита той мълчаливия.
— Детектив сержант Малтби. Специален отряд.
— Означава ли това, че сте полицаи?
— Не. Аз съм чистач на прозорци.
— Чудесно. Прозорците са ужасно мръсни. Едва се вижда през…
— Много смешно. Сега елате с нас.
— Но след като сте чистачи на прозорци, тогава…
Малтби го хвана за ръката.
— Просто престанете, моля ви. Не ми усложнявайте живота допълнително. Не бихме искали да вдигаме шум около нещо, което може да се окаже обикновено недоразумение.
Чън порови в паметта си, но там нямаше нищо, което да му подскаже какво може да става. Знаеше, разбира се, за случаи с почуквания по вратата, но му бяха казали, че са свързани с по-ранен период или с други държави. Наясно беше за служителите на полицията, но мислеше, че носят униформи.
— За какво става въпрос?
— Ще ви обясним по-късно.
Не изглеждаха заплашителни. Въпросът беше, че не се държаха като хора, които се канят да го убият, нападнат или нещо подобно, но Чън разполагаше с твърде оскъдна информация, че да стигне до логично заключение. Просто все още не беше подготвен за толкова сложни взаимоотношения. У него се прокрадваше тревога и знаеше, че полицаите са я забелязали.
Затова направи усилие.
— Супер! — отвърна възможно най-ведро. — Ще ми предложите ли закуска?
— Просто се облечете, сър — стояха и го наблюдаваха, докато се подчини, а след това тръгнаха по стълбите, като единият слизаше пред, а другият зад него.
— Името ви?
— Александър Чън.
— Дата и място на раждане?
— А… двайсет и осми юни, 1930 година, Уганда.
— Къде сте учили?
Той отново се поколеба; беше подготвен за обикновен разговор, но не и за подробен разпит. Този Малтби щеше да го разходи из целия му живот — предполагаемия му живот — и нямаше да му бъде трудно да открие огромни пропуски. По време на краткото пътуване до полицейския участък паметта му бързо се беше фокусирала върху биографичните спомени, но резултатът не беше окуражителен.
— Мисионерско училище, ръководено от баща ми.
— Къде?
— Местех се на различни места с него.
— Къде?
— Не си спомням.
— Не си спомняте къде сте живели като четиринайсетгодишен? Или петнайсетгодишен?
— Не.
— Посещавали ли сте университет?
— Не.
— Кога пристигнахте в Англия?
— Пристигнах преди около седмица.
Това при всички положения беше самата истина.
— Как?
Пауза.
— С кораб.
— С кой?
— Не помня.
— На кое пристанище слязохте?
— А… Ливърпул.
— От кое пристанище тръгнахте?
— От главното. Разбирате…
— Главното пристанище в Уганда?
— Да.
— Намирам го за изненадващо.
— Защо?
— Уганда няма брегова ивица.
— Защо ми задавате всички тези въпроси?
Седяха в малка сива стая в полицейското управление. Чън беше съпроводен надолу по стълбите и натикан в кола. При нормални обстоятелства би се развълнувал: никога не се беше возил в кола и беше въодушевен от преживяването.
— Роувър, нали? — заговори той. Не получи отговор. — Четирицилиндров двигател с вътрешно горене. Дизайнът е на Гордън Башфорд. Табло от африкански орех. Не особено успешно според мен. Харчи галон бензин за трийсет и шест километра, ускорява до сто километра в час за двайсет и две секунди. Произведени са по-малко от шест хиляди бройки, преди моделът да бъде спрян.
— Тъкмо го представиха.
Той отвърна с мълчание. Дотук с неангажиращия разговор. Не давай сведения, не поемай инициатива. Главата му беше пълна с информация, която можеше да извика, щом пожелае. Ако се беше наложило, можеше да даде пълна спецификация на колата, да я сравни с други модели, да цитира статии от вестници, отразяващи представянето.
Всички тези данни му бяха известни. Това, което не знаеше, беше собствената му биография. За това не беше останало време. Напълно съзнаваше, че казаното от него е изтъкано от противоречия и граничи с абсурдното. Дори седемгодишно дете би изпитало подозрение към човек, който не може да каже къде е роден, къде е учил, не говори открито за работата си и не може да назове макар и един приятел, познат или роднина, който да се застъпи за него. Как е влязъл в страната без паспорт? Добър… не, отличен въпрос. Защо беше стоял пред дома на Литън предишната вечер? Още един добър въпрос.