Двамата полицаи отидоха да му донесат чаша чай, което беше мило от тяхна страна, помисли си. През краткото им отсъствие той сканира данните за разговори.
— Да лъжа — изрече на глас с надеждата никой да не го чуе. — Трябва да лъжа. Научи ме бързо.
Не бих го направил на твое място, беше отговорът, който се появи. За начало, подобна концепция е доста несигурна тук. Намираш се в култура, в която неяснотата е издигната до много високо ниво. Нека дам пример: в зависимост от изговора, обстоятелствата, израженията, движенията на тялото, интонацията и контекста твърдението „Обичам те“ може да означава обичам те; не те обичам; мразя те; искам да правя секс с теб; всъщност обичам сестра ти; вече не те обичам; остави ме на мира, уморен съм или съжалявам, че забравих рождения ти ден. Човекът срещу теб веднага разпознава смисъла, но може да реши да му придаде съвсем различно значение. Лъгането е социален акт и естеството и значението на лъжата зависят от ефекта на неизреченото съгласие между двете страни. Моля да обърнеш внимание на факта, че това описание не дава дори бегла представа относно концепцията за задълбочените лъжи, при които говорещият едновременно казва нещо, което съзнава, че не е истина, и искрено вярва в противното: политиците са особено добри в това.
Опитвам се да обясня, че лъгането е необичайно трудно лингвистично упражнение. В твоето положение е по-добре да кажеш истината, макар да е възможно отново да се стигне до нежелани последствия.
Това е положението, гласеше финалът на наставленията. Помогна ли?
Не, помисли си той.
Докато Чън се опитваше да открие нещо полезно в пороя от информация, Малтби се върна с чая, подаде му го и се настани на отсрещния стол. Прекъсна ги мъж, който донесе голям хартиен плик.
— Това е всичко — каза и си тръгна.
Детективът извади съдържанието и Чън видя, че са листове хартия от стаята му, предимно опити да пише, което още му беше трудно. Беше прекарал часове, стиснал химикалката в ръка и драскайки; опитваше се да овладее лек, умел и четлив почерк, което повечето околни сякаш постигаха напълно естествено. Беше опитвал с английски, след това на кирилица и арабски. Откри, че кирилицата му е най-лесна и започна да прави записки, за да тренира все още непостоянната си памет. Реши, че е подходящо упражнение.
— Тук има няколко думи на руски — каза мъжът. — Каква е причината?
— Просто бележки — отвърна той.
— Говорите ли руски?
— О, да.
— Наистина? И как синът на мисионер в Африка се е научил да говори руски?
— Научих се сам.
— Защо наблюдавахте къщата на Хенри Литън?
Чън започна да се поти.
— Не съм.
— Тогава как бихте обяснили това, сър?
Малтби вдигна лист хартия, взет от мъничкото бюро на Чън. На него бяха изписани три имена. Хенри Литън. Анджела Миърсън. Розалинд.
— Литън. Наблюдавали сте дома му. Миърсън? Коя е тя? Ами Розалинд? Младо момиче на име Розалинд е изчезнало преди два дни. Родителите ѝ са убедени, че е била прелъстена от по-възрастен мъж. Тя е едва на петнайсет. Би могло да се окаже сериозно престъпление.
В съзнанието на Чън настана паника.
— И така — продължи Малтби. — Приключихме с вас.
— Наистина? Слава богу.
Малтби се усмихна студено. Час по-късно Чън беше качен в кола и закаран до къщата на Хенри Литън.
34.
Хенри го нямаше, когато стигнах до къщата, но разполагах с ключове и влязох сама. Сложих чайника на котлона и слязох в мазето да погледна машината. Беше успокоително тихо, а тя приличаше просто на ръждясала пергола, покрита тук-там с алуминиево фолио, и ме изпълни мигновен прилив на надежда, че внезапно и чудотворно малкият ми проблем сам се е разрешил. Внимателно изпълних рутинните операции, необходими за активиране на машината, гледах как електричеството започва да тече през нея и преминава през пръстите ми по доста ненаучен начин, докато чаках.
Нямах късмет. Картината бавно се разгърна пред мен; мрачната гледка към голата сива стена избледня и беше заменена от много по-прекрасен изглед от върха на хълм към брега на море. Летяха птици, а вълните се разбиваха в примамлив бял пясък.
Защо проклетото нещо просто не вземеше да изчезне? Беше ми хрумнала идея през нощта; препоръка, която се появи в съзнанието ми, когато изчисленията бяха почти завършени. Защо да не върна настройките до момента преди първото преминаване на момичето? Да върна нещата преди първата ѝ среща с момчето и може би щях да я разблокирам.