Струваше си да опитам. Затова я изключих, рекалибрирах за шест месеца преди момента, в който смятах, че Роузи е преминала първия път, и изпълних стартиращата процедура отново. Моля те, помислих си. Моля те, недей да работиш…
Оформи се друга гледка, а след това доби стабилност, този път речен пейзаж. С патици. По някаква причина патиците сериозно ме разстроиха. Но все пак не те бяха най-сериозният проблем.
В този момент телефонът иззвъня. Оставих машината включена в напразна надежда да се поправи сама и изтичах горе да отговоря. Сериозен глас с мидландски акцент попита за Хенри. Каза, че бил детектив сержант Малтби. Представих се за негова сътрудничка и го уверих, че може да говори спокойно.
— Имам пълни правомощия и съм наясно с всички въпроси — допълних претенциозно.
— Става въпрос за мъжа, който е наблюдавал къщата му — обясни Малтби. — Арестувахме го.
— Наистина ли? — отвърнах. — Добра работа. Какво ще кажете?
Няма нищо по-подходящо от неясни въпроси, за да разберете за какво ви говори някой.
— Несъмнено е ексцентричен. Един от най-лошите лъжци, които съм срещал някога. Очевидно е чужденец, освен това говори руски. Мисля, че може да е… сещате се.
— Опишете го.
— Изглежда на около трийсет. Кафяви очи. Здрав на вид, с бледа кожа. Малко прилича на китаец, но твърди, че не е. Казва, че се казва Александър Чън.
— Така ли? — отговорих, като се постарах да звуча дистанцирано и незаинтересовано.
— Работата е там, че открихме документи, които сочат, че иска нещо от професор Литън и се опитва да открие Анджела Миърсън. Възможно е да има и връзка с момиче, което наскоро изчезна. Нямаме представа какво означава всичко това, но не звучи добре. Името Анджела Миърсън говори ли ви нещо?
— Нищо — отвърнах аз.
— Какво да правя с него?
— На ваше място, просто бих го застреляла.
— А… не. Това не е работа за полицията.
— Ще ви кажа какво — казах аз. — Можете ли да го доведете тук, да кажем в единайсет часа? Ще го разпитаме и ще стигнем до дъното на тази история. Бива ни в тези неща.
Затворих телефона. Александър Чън? Човекът, който проследи чистача от моя експеримент? След толкова много време? Не ми се струваше убедително. Може да беше съвпадение. Направих си чаша чай и се върнах долу, докато Литън пристигна с такси в компанията на човек, за когото предположих, че е посетителят му. Скоро ги последва мъж, когото не бях виждала от близо петнайсет години.
— Сам Уинд! — възкликнах аз и го прегърнах сърдечно. — Колко приятно е да те видя отново!
Никога не го бях харесвала.
— Анджела, дълго време мина — отвърна Сам Уинд. — Много мило от твоя страна да помогнеш. Странна ситуация. Как е руският ти?
— Добър както винаги. А как е твоят руснак?
— Нямам представа. Още не съм се срещнал с него. Хенри го откри — отвърна Уинд. — Бях уведомен едва тази сутрин. Възнамерявах да се занимавам с градината. Ами да. Какви неща правим за тази страна само, нали? С твоя помощ можем да разберем какво е довлякъл Хенри.
— Не знаех, че продължава да се занимава с тези неща. Мислех, че се е отказал още преди години.
— Така е, но този не би се доверил на никой друг. Очевидно се познават от войната. И ето че старият боен кон се измъкна от пенсията, за да помогне. В доста неприятно настроение е заради това. Не е мъжът, когото познавах някога.
— Е, всичко се променя.
— Не и ти. Изглеждаш прекрасно и си невероятно запазена за жена на твоите години. Трябва да се засрамиш. Е, ще започваме ли? Със сигурност после ще можем да си побъбрим. Много вода изтече, както се казва.
Насядахме, за да може разпитът на Дмитрий Волков да започне.
Бях превеждала много пъти; това беше и причината да бъда въведена в света на Хенри и Уинд. Наистина бях много добра в това; дотолкова, че хората, за които работех, умишлено търсеха послания в рядко срещани езици, просто за да открият някой, който не знам. Внимателно експериментиране установи, че знам няколко от азиатските и африканските езици и имам известни пропуски в исландския, но иначе мога да се справя почти с всичко.
Портмур ме беше поканил да остана след войната, но аз отказах дори да обмисля идеята. Бях свършила своето, отбелязах, и отчаяно копнеех да се оттегля на тихо и спокойно местенце. Освен това исках да се върна към по-нормален климат, а подозирах, че малката ми градинка в Южна Франция е обрасла дотолкова, че ако не ѝ се обърне спешно внимание, къщата ми може да бъде завинаги погълната от гората.