В продължение на час Уинд беше седял отпуснат в креслото, гледаше леко отегчено и от време на време прекъсваше с някой саркастичен въпрос. През по-голямата част от времето беше оставил разпита на Литън. Но в мига, в който вратата на дневната се затвори, липсата на интерес се изпари и беше заменена от съсредоточен и напрегнат поглед.
Със спокойното съобщаване на подробности, дати, имена и места, Волков беше взривил западната им стратегическа логика. Всичко, което каза, не съвпадаше. Съветският съюз не беше силно изостанал в развитието на балистични ракети, каквото беше широкото схващане. Съветското висше командване не вярваше, че Западът се стреми към невраждебен прогрес. Бяха уплашени и бяха решили първи да нанесат удар. Трябваше само да приключат подготовката си — Волков каза „да я довършат“; сериозно наблегна на този момент. Няколко седмици, каза той. След няколко седмици щели да бъдат готови.
— Възможно ли е американците така да са се объркали? — попита Литън.
— Няма да им е за първи път — отговори Уинд. — Лесно може да се провери. Другото ме тревожи.
Литън разбираше какво има предвид. Щом Анджела излезе от стаята, Волков се беше навел напред на стола си.
— Между вас има предател — каза той с лукава усмивка. — Искате ли да знаете кой е? Мога да ви съобщя.
После беше отказал да каже повече. Знанието си има цена, беше ги уверил. Колко биха искали да разберат? Да му направят предложение и той щял да ги осведоми за каквото искат. Всичко с времето си.
— Мислиш ли, че си измисля?
— Разбира се, че си измисля — отвърна Уинд, макар Литън да усещаше колебание в гласа му. — Опитва се да ни направи смешни пред американците. Или е зеленчук, страда от пълна липса на информация.
Уинд изведнъж придоби измъчено изражение.
— Все пак мисля, че е по-добре да го приемем. Отхвърлим ли го, мигом ще иде при американците и ще им подшушне, че сме изправени пред проблем от едно или друго естество. Или Волков казва истината, което ще е катастрофално, или руснаците играят толкова хитра игра, че не мога да разбера правилата — той въздъхна. — Кой звъня на вратата?
— Нямам представа.
— Все пак ще подготвя своите хора за Волков. Ще се обадя на вана. Ще кажа на Анджела, че всъщност не искаме чай.
35.
Имаше много церемонии в Осенфуд и Джей беше участвал в голяма част от тях. За мъртвите, за началото на годината, за началото и края на ученето през всеки от дните, за пристигането на храна. Церемонии за всеки сезон и за жътвата. Всеки колеж си имаше собствени ритуали, а градът имаше и още. Малко преди обед Джей беше повикан от пратеник и получи инструкции да се яви на входа на големия вътрешен двор. Зае мястото си тъкмо навреме, за да види как огромните врати към главните покои се отварят. Хенари вече беше там. Бавно изникна впечатляваща и зрелищна процесия, в която се бяха включили всички, които работеха или живееха в къщата, като част от тях носеха лейди Катрин на украсен златен стол. Звучаха тромпети, зрителите тропаха с крака. За Джей това беше невероятен израз на власт и благосъстояние, най-малко защото лейди Катрин излъчваше цялото великолепие, подобаващо за позицията ѝ, покрита с бижута от глава до пети, облечена с най-невероятните одежди, които някой може да си представи и с най-прекрасната си перука.
Те изминаха пътя до края на градините, а Джей, Хенари и много други ги последваха. Очакваше ги малка групичка зле облечени хора, очевидно изпитващи неудобство и притеснение. Най-нервен беше мъж, който носеше голяма брадва, облечен с кафяви работни дрехи и обут с тежки кожени ботуши.
— Коя си ти? — извика със силен глас той, след като човекът до него го сръчка в ребрата, за да го подкани.
Процесията спря и златния стол беше оставен на земята. Лейди Катрин се изправи и излезе на няколко крачки пред антуража си, който се отдръпна да ѝ направи място.
— Аз съм лейди Катрин, господар и господарка на земите на Уилдън по право и ви нареждам да се подчинявате — заговори тя властно и надменно.
— Това е грешен отговор.
Двама от придружителите му пристъпиха напред и започнаха да свалят бижутата ѝ, като първа беше огромната тиара на главата ѝ, след това колието, инкрустираните колани, пръстените от ръцете и краката ѝ, докато не остана без никакви украшения. Тя стоеше пасивно и допусна това да се случи. Всеки елемент беше предаден на придружител, който внимателно ги подреждаше в голяма дървена кутия.
— Коя си ти? — въпросът беше повторен.
— Аз съм лейди Катрин от Уилдън и настоявам за покорството ви.