— Това е грешен отговор.
Тримата мъже отново пристъпиха напред и този път започнаха със свалянето на перуката, разноцветните кадифени дрехи, украсяващи тялото ѝ, докато не остана по обикновена рокля.
— Коя си ти? — беше потретен въпросът.
— Аз съм лейди Катрин от Уилдън.
— Това е грешен отговор.
За трети път мъжете излязоха напред. Свалиха роклята ѝ и тя остана само по долни дрехи. Блъснаха я и тя падна на колене на земята с наведена глава.
— Никой мъж или жена не е по-висш от друг мъж или жена. Три пъти отрекохте това.
Мъжът с брадвата, разтреперан излезе напред, стиснал кожен ремък. Застана до нея, прехапа устна и замахна с ремъка към гърба ѝ, а ударът изплющя звучно. Все пак не удари много силно. Джей забеляза, че се постара да замахне възможно най-леко. Въпреки това повтори действието си още два пъти и в резултат на гърба ѝ останаха три отчетливи червени резки. Лейди Катрин не трепна.
— Коя си ти?
— Аз съм Кейт.
— Това е правилен отговор. Какво притежаваш?
— Нищо.
— Какво искаш?
— Искам да живея.
— Какво ще дадеш в отплата?
— Каквото бъде поискано от мен.
— Тогава ще си на най-ниското стъпало сред хората, докато не си спечелиш правото да си повече. Приемаш ли това?
— Да.
— В такъв случай се изправи, Кейт, и ме последвай.
Тя се изправи, изтупа прахта от себе си и Джей забеляза, че едрият мъж шепне тревожно в ухото ѝ. Не го чу, но реши че я пита дали всичко е било както трябва. Тя бързо кимна и след секунда вторият мъж приближи, облече я в груби работни дрехи и ѝ даде тежки обувки с дървени подметки.
— Всеки, който иска да види, че се подчинявам на законите и традициите в Уилдън, по-добре да пристъпи напред — каза мъжът.
Настъпи мълчание, чуваше се само шумолене на дрехи от събралото се множество, хората се споглеждаха в очакване. Тогава Джей осъзна, че лейди Катрин се взира в него. Той излезе напред.
— Аз искам да видя — заяви той.
— Тогава ще бъдеш мой гост и придружител.
В този момент церемонията приключи. Събраните хора избухнаха в аплодисменти и Джей усети, че напрежението изчезва. Процесията се разпръсна, празният стол беше вдигнат високо и придворните се оттеглиха.
Едрият мъж, Джей и лейди Катрин останаха сами.
— Е, през следващите два дни аз съм твоята прислужница Кейт. Това е Джей, представител на Осенфуд, който благородно предложи да проследи, че всичко ще бъде направено по реда. Казано другояче, че няма да ми бъде спестено нищо и няма да получа специално отношение, нито че ще бъдеш незаслужено груб или жесток. Правил ли си нещо подобно преди?
— Не, не съм.
— Е, аз да, но няма да получиш съвети от мен. Как е името ти, между другото?
— Казвам се Калан, госпо…
— Какво си планирал?
— Сечене и събиране на дърва. Ще бъде трудна и уморителна работа. Ще идем в гората и ще сечем дънери. Или поне аз това ще правя. Твоята задача ще бъде да ги събереш и подредиш. Ако ни остане време, искам да запаля огън за въглища. Ти ще готвиш, ще миеш съдовете, ще ми оправяш леглото и ще спиш върху листата.
— Какво се очаква от мен? — попита Джей.
— Нищо. Ти само ще гледаш.
— О, трябва ли? — попита Джей. — Като малък горях въглища с чичо ми. Много ми харесваше. Позволи ми да върша нещо полезно.
Калан погледна добродушното му младо лице и се засмя.
— Господарка и учен — каза той. — Какво повече му трябва на един дървар? Господар, може би, но това ще е трудна работа!
Калан следваше правилата много внимателно, не помагаше с нищо на никого от тях. Тръгна напред и ги отведе дълбоко в гората, не спря близо три часа за храна или почивка, нито забави крачка. Дори Джей, който имаше опит с обикалянето на игрищата в Осенфуд, се умори, а и беше загрижен, че лейди Катрин — Кейт, напомни на себе си той — не е свикнала с подобно натоварване. Босите ѝ крака вече бяха издрани от клоните, късата ѝ коса се беше заплела, ръцете ѝ бяха мръсни. Тя изглежда не възразяваше и приемаше всичко добросърдечно.
— Мислеше, че съм те забравил, нали, Калан Перелсън? — заговори след време Джей.
Калан се усмихна.
— Така е.
— Помня те много добре. Беше добър с мен.
— Не повече, отколкото заслужава малко уплашено момче.
— Мислех, че си войник.
— Аз? Не. Просто отбивах службата си. Три години марширувах, стоях на пост и не вършех нищо значимо. Това ми беше достатъчно. Липсваше ми моята гора. Животът в градовете ме разболяваше. А и тези хора…
— Значи сега си отново щастлив?
— Не и днес — той извърна глава по посока на Кейт, която го следваше чинно. — Можех да мина и без това.