Кейт, която се беше излегнала подпряна на лакът и ядеше ябълка, се изправи и вдигна чашата си. Надникна вътре, за да провери дали ѝ е останала бира.
— Аз — започна тя, а след това спря и се замисли, — аз — продължи след малко — искам да вдигна тост за онези, които се вслушват в доброто от Историята и загърбват лошото. Които никога не се отклоняват от вършенето на добрини и знаят откъде произтича истинското удовлетворение. Искам да вдигна тост за добрите господари и добрите приятели — тя чукна чашата си с тези на другите двама и отпи голяма глътка.
Те последваха примера ѝ, а след това ръкопляскаха ентусиазирано.
— Браво, прислужнице! — похвали я Калан. — За награда може да разчистиш чиниите и да оправиш леглата. Щом приключиш, ми се вижда жалко да пропилеем шанса, че имаме Разказвач сред нас.
— Но аз не съм Разказвач — каза Джей. — Никога не съм разказвал.
— Глупости — обади се Кейт, за миг се върна към естественото си поведение, но после си спомни. — Съжалявам. Изплъзна ми се.
— Тя е права — каза Калан. — Може и да не си разказвал истории, но какво по-добро начало от опит под топлото нощно небе пред признателна и… — тук той погледна Кейт — леко подпийнала публика? Какво по-подходящо място и време би могъл да намериш? Освен това никой няма право да каже и дума за този фарс, така че ако се изложиш, никой никога не ще узнае.
— Освен нас — отбеляза доволно Кейт.
— Хайде, Джей — настоя Калан. — Моля те. Не забравяй, че ми дължиш тази добрина. Докато се подготвиш, нашата отлична прислужница ще разчисти, а аз ще сложа малко дърва в огъня и щом приключиш, заспиваме.
Докато те вършеха работата си, Джей се успокои с дихателните упражнения, които беше научил, застана неподвижно и отпусна мускулите си, пое контрол над диафрагмата си, а после събра длани и издиша, за да прогони страничните мисли.
Щом се подготви, доколкото му беше възможно, започна.
Имало един Разказвач, който бил познат като най-мъдрия човек на своето поколение. Бил добър с учениците си и справедлив в оценките си. Мисълта му била толкова мощна, аргументите му толкова силни, че всички на мига приемали думата му. В продължение на двайсет години редовно обикалял за посещения, слушал, обмислял и вземал решения. През цялото време нямало нито едно оплакване от начина, по който е отсъдил, а отношенията с придружителите му били идеални.
Често по време на пътуванията си из страната той спирал на върха на някой хълм и се взирал в красотата на долината в подножието. Друг път минавал край руините на престара антична сграда и се питал на глас каква ли е била историята ѝ. След време някой си спомнил как в библиотеката прокарвал пръст по кожената подвързия на стар ръкопис с изражение, което трудно можело да се разгадае.
Един ден отишъл в град, където срещнал труден за разрешаване проблем. Кметът бил оженил дъщеря си за благородник, който живеел на повече от петнайсет километра разстояние. Бракът бил сключен, споразумението за зестрата направено, но възникнал спор. Благородникът казал, че момичето има лош нрав и е мързеливо е неприятно. Нямало да я изгони, но искал още пари, за да я задържи. Кметът отказал, тъй като вече се били споразумели. Тогава благородникът я изпратил у дома ѝ, но задържал зестрата, сякаш все още била негова жена.
Разправията създала напрежение в града и околностите. Разменяли се ругатни, фермерите били обиждани, щом идвали на пазара. От учения се очаквало да разреши спора в първия ден от пристигането си. Той изслушал (това му било навик) замесените страни, а също и много други хора без никакво отношение към проблема. Задал въпроси за доизясняване и решил, че всички са еднакво виновни. Репутацията му и тайната му гордост били, че също така не слушал придружителя си, а вземал решенията сам.
Ето какво отсъдил той: момичето наистина било грубо и нападателно към съпруга си, но само защото той бил тъп и добронамерен, но и глупав. Бащата на момичето го научил да бъде суетно, да вярва, че красотата е най-важна и тя не търсела доброто у хората. Благородникът, от своя страна, бил неспособен да забележи какво прекрасно създание е тя и недостойно я отхвърлил като своя съпруга.
Всички трябвало да се извинят. Бащата трябвало да плати допълнителна зестра, но да я даде на бедните в околността, а и съпругът трябвало да плати същата сума.
Кметът на града бил хитрец. Престорил се, че приема присъдата и похвалил мъдростта на учения, но вътрешно беснеел от яд. Поканил го в дома си и му предложил храна и вино. След това донесъл невероятно съкровище, малка картина с безмерна древност. Казал, че е негово притежание и се предава в рода от толкова десетки години, че никой не знаел точно откога.