36.
Тримата, които се бяха събрали на верандата на Литън, представляваха странна групичка и изглежда никой от тях не се чувстваше особено удобно въпреки ентусиазираното посрещане.
— Заповядайте! Радвам се да ви видя!
— Вие ли сте дамата, с която разговарях по телефона?
— Точно така. А вие трябва да сте сержант Малтби?
— Да, госпожо. Това е въпросният човек.
— Нали не възразявате да почакате, докато разменя няколко думи с него?
— А, не. С радост ще помогна.
Тя кимна на новия си посетител, който се взираше в нея по начин, който много хора биха определили за груб. Заведе го в кухнята, в задната част на къщата, затвори вратата, направи му жест да седне, сама се настани от другата страна на масата, подпря лице на дланите си и започна спокойно да го изучава.
— Така, така, така — заговори тя. — Александър Чън. Каква изненада! А и след толкова много време. Какво те води насам?
Тя виждаше, че той все още се намира в шок. Разпознаваше я, но тя беше доста по-възрастна; не го беше предвидил.
— Дошъл съм, за да ви търся, разбира се, госпожо Миърсън — отговори той.
— Наричай ме Анджела. Тук няма нужда от излишни церемонии, нали?
— Имате ли представа в какви проблеми сте се забъркали?
— Не и в такива като твоите.
— Какво имате предвид?
— Арестуван си по подозрение, че си съветски шпионин — отговори тя. — Кога пристигна?
— Преди около седмица.
— Какво прави досега?
— Събирах си ума. Не осъзнавах…
— Да, досадно, нали? Не бях с ума си почти цяла година. Заради имплантите е. Без тях ще си по-добре. Защо сега? Омръзна ми да чакам години наред.
— Защо някой би си помислил, че съм съветски шпионин?
— Просто извади невероятно лош късмет. Няма смисъл да обяснявам; няма да разбереш усложненията. В момента се чудят дали да те пратят в затвора, дали да не те бутнат случайно под някой влак или да те върнат обратно в Съветския съюз. Това несъмнено ще бъде огромна изненада за руснаците, които могат просто да те застрелят — за всеки случай. Отговори на въпроса ми. Защо сега?
— Това беше единствената връзка, която успяхме да открием. Споменаването ви в статията.
— Каква статия?
— Онази, която Литън е писал за Шекспир.
— Не знаех нищо за това — каза Анджела.
— Бях изпратен да проверя. Имаха трудности с използването на машината ви.
— Използването на машината ми? — учуди се тя. — Те не могат да я използват.
— Могат, ако открият къде сте скрили информацията.
Анджела се замисли дълго.
— Струва ми се, че трябва да стигнем до малко споразумение.
— Моля?
— Малко помощ от твоя страна и малко помощ от моя.
— Вие ще заличите следите ми, а аз ще залича вашите — каза гордо той.
— Не съвсем — отвърна тя.
Вратата се отвори и влезе Литън. Погледна новопристигналия, изръмжа и го игнорира.
— Половин час — каза ѝ той. — Ще дойдат да го отведат. При това положение няма да имаме нужда от чай.
Чън погледна разтревожено, щом Литън отново изчезна.
— Разпит — Анджела се усмихна и поклати съчувствено глава.
— Звучи зле.
— Мъчения, бой. Вероятно и болезнена екзекуция. Прекарвал ли си дни наред в непоносима агония?
— Не.
— Недостатъците на епохата — обясни тя. — Не могат просто да поровят в съзнанието на хората, затова се налага да прибягват към жестокости. Електроди, закачени към чувствителни части на тялото, неща от такова естество. Клещи. Нямаме много време, така че трябва да действаме. Използват машината ми, казваш. Не могат. Изтрих всичко.
— Спряхте тока в почти цяла Европа и убихте почти десет хиляди души.
— Така ли? Не съм искала. Бързах.
— Не звучите много разстроена.
— Какво мога да променя? Ще поправя нещата в движение.
— Можете ли?
— Така мисля. Не че в момента има значение. Не могат да използват машината. Както казах, изтрих информацията.
— Не.
— Да.
— Не. Открих две страници от работата ви в ЦЗОУ код. Човек от охраната беше изпратен да се опита да възстанови останалото.
— Това просто не е възможно.
Чън се усмихна.
— Разтревожихте се, а? Истина е. Беше скрит в статия, публикувана от този човек Литън миналата година. Също и препратката към вас, която открих в друга статия…
— Това е абсурдно.
— Ето че съм тук. Вие също.
— Казваш, че е възможно все още да съществува?
— Да. Ханслип предполага, че сте прибегнали до ужасна измама. Все още си мисли, че се криете сред ренегатите и сте скатали информацията някъде там. Бях изпратен за всеки случай, а човек от охраната на име Джак Мур беше изпратен да търси данните.