— Какво например?
— Не знам. Просто се застраховам. Не искам да изгубя още някого там. Ако го пропуснеш, иди до Олтара на Изгнаника в Уилдън. Това ще ми даде насока за мястото. Определянето на времето е по-трудно. Цели се към вечерта на петия ден от фестивала в Уилдън по случай петата годишнина. Вече съм направила нужните изчисления.
— Нямам представа какво означава това.
— Има празненства по случай годишнината от възкачването на тамошния владетел на власт. Доколкото ми е известно, това е най-добрият начин за пресмятане на датата. Те нямат рационална система за определяне на времето. Хенри така и не е измислил такава, а аз запазих липсата ѝ за по-сигурно. Едно от нещата, които искам да проучиш, е отношението им към времето.
Чън отвори уста, за да зададе още въпроси, но тя бе спасена от затруднението да отговаря заради повторното отваряне на вратата.
Уинд надникна към тях.
— Кой сте вие? — обърна се той към непознатия мъж. — О, няма значение. Просто исках да те уведомя, че ванът ще пристигне всеки момент. Аз също ще тръгвам.
Той хвърли бърз поглед към другия човек в помещението, който сега беше вдигнал ръка като непослушен ученик.
— Трябва да, ами…
— Ами какво?
— Да отида до тоалетната.
Уинд изръмжа пренебрежително.
— Браво — заяви той. — Мисля, че е на междинната площадка, ако това те интересува.
— Не трябва ли да идеш с него? — попита Анджела високо.
— Защо, за бога, бих поискал подобно нещо?
— Просто си помислих… о, няма причина — каза тя. — Ти решаваш, разбира се. Съжалявам.
Уинд се втренчи в нея. Странна жена, помисли си, докато слушаше стъпките, отиващи към мазето на Литън.
37.
Късно на следващата сутрин случайно минаваща лисица спря, подуши въздуха внимателно, а след това тихо смени посоката си, за да избегне малка група дървета дълбоко в гората на Уилдън. Трябва да беше различила съвсем бегло миризмата на нещо необичайно там. Любознателният звяр прилегна свит върху безупречното одеяло от сухи листа: две фигури легнали на една страна бяха прегърнати в поза на абсолютно приятелство. Едната, по-ниската, похъркваше тихо. Другата, по-високата, мърмореше в съня си, изживявайки впечатляващите събития от последните двайсет и четири часа.
Щом слънцето се издигна в небето, една муха кацна на носа на по-високата и бавно, след миг на внимателен размисъл, реши да изследва възможността за откриване на храна горе към лявата ноздра. Натрапването предизвика реакция. Момичето седна и плесна собствения си нос, а това я накара да викне от болка и изненада. Стресната от неочаквания звук, приятелката ѝ се изтърколи, простена, а после отвори око.
— Спя — каза тя.
Розалинд не отговори; беше твърде заета да провери, че нещото, пропълзяло в носа ѝ, си е отишло. Увери се, че е така, но вече се беше разсънила напълно и се изправи. Чак тогава осъзна, че е сънувала, а след това сънят, в пълно противоречие с нормалното, беше продължил. Само че беше облечена като мъж и очевидно беше прекарала нощта в гората с певицата, която беше срещнала предишната вечер в напълно невероятна страна, също толкова истинска като мухата в носа ѝ. Шокът беше толкова голям, че алтернативата — би трябвало да има двоен час по френски — изобщо не мина през ума ѝ.
Вместо това седна на земята и избухна в сълзи.
Придружителката ѝ беше по-скоро объркана, отколкото изпълнена със съчувствие, макар и тя да започваше да осъзнава гигантските последици от присъствието си там. Беше избягала от учителя си, след като се беше опитала да го убие. Караниците и физическото насилие бяха едно; но да го изостави беше съвсем друго. Този път беше стигнала твърде далеч. Интересно, но ни най-малко не съжаляваше. Какво толкова можеше да се случи с някой така красив и даровит като нея? Беше изгубила учителя си. Щеше да намери друг. Нямаше да умре от глад, а и сега можеше да пее както иска, а не както Рамбърт твърдеше, че е редно. Беше свободна.
Също така беше и гладна. Както всъщност и Розалинд, установи го след петминутен непрестанен рев, а придружителката ѝ не беше направила абсолютно нищо, за да я успокои.
— Приключи ли? — попита Алиена, щом хлипането утихна напълно.
Тя кимна.
— Добре. Ужасен шум.
— Разстроена съм. Не виждаш ли?
— Разбира се, че виждам. Но какво очакваш от мен?
— Редно е да ме развеселиш.