— Много добре. Развесели се.
Алиена изтърси листата от дрехите си, изправи се и се протегна.
— Искам си закуската.
— Аз също.
Точно в този момент един овчар — тръгнал да търси изгубена овца, заинтригуван от звуците, идващи от близката група дървета — ги откри.
Изглеждаше добре по негов си начин, с открито лице, заякнал и почернял от живота на открито, с мускулести ръце и гърди. Приближи се, видя двойката и след кратък съзерцателен размисъл се усмихна широко.
— А, млади влюбени! Добро утро и на двама ви, добри ми господине и госпожо. Прекрасен ден да се събудиш по този начин.
— Какво? — викна Розалинд в пълно изумление, най-малкото защото за пръв път разбра голяма част от казаното.
Овчарят намигна.
— Трябва да сте били на празненството на господарката — каза той. — „Където любовта разцъфтява, а чистото привличане избуява“, както се казва.
Розалинд го гледаше със зяпнала уста. Ясно ѝ беше какво означава намигането. Тя остави Алиена да отговори.
— Точно така, но казват също: „Любовта невинаги посреща с радост светлината, нито погледите на непознати.“
— Определено е така, млада госпожице. Но онова, което остава скрито, често е най-ценно.
Алиена кимна одобрително.
— Вие сте много образован овчар.
— А вие сте изискана дама, но какво му има на безмълвния ви придружител? Да не би да е толкова изтощен от нощен труд, че не може и да говори?
Той намигна още веднъж, което Розалинд намери за обидно. Алиена от своя страна като че ли се забавляваше.
— Ах, добри овчарю, „добродетелите му не се крият в думите“ — заяви, при което овчарят се засмя от сърце.
— „Който се труди, огладнява“ — отвърна той. — В такъв случай трябва да ми позволите да ви предложа нужната ви подкрепа, на вас и вашия младеж. Къщичката ми е малка и порутена, но е удобна и гостоприемна за всеки с добро сърце. Има овесена каша и прясно издоено мляко; хляб и масло, мед от кошера. Всичко, за което кой да е мъж или жена може да копнее. Или почти всичко — добави той и отново намигна.
— Води ни тогава, добри ми човече — отвърна Алиена с реверанс. — Ще имаме честта да приемем гостоприемството ти.
— Както за дома ми ще е чест присъствието ви в него — отговори той.
Подсвирна на кучето, което скачаше и душеше новодошлите, а после тръгна. Алиена сръчка Розалинд в ребрата.
— Не беше ли това истински късмет?
Розалинд не се беше отърсила от възмущението.
— Но той помисли… той помисли… Намигна ми.
— Облечена си като мъж все пак. Косата ти е къса, а тези дрехи идеално прикриват формите ти. Разбира се, че ще намигне. Не ти ли се струва забавно?
— Не.
— О, скъпа Розалинд, не бъди такава! Прекрасна сутрин е, в гората сме, ще се нахраним. Какво повече може да иска една жена (или мъж в твоя случай)?
— Нямаш и най-малка представа — отвърна Розалинд.
— Можем да поговорим за това по-късно. Междувременно трябва да хапнем и да платим за храната си.
— И как ще го направим? Аз нямам пари.
— Нито пък аз. Ще трябва да платим със забавления. Ще трябва да ти измислим име, което да подхожда на мъжествеността ти.
— Защо?
— Как ще прекрачиш прага на къщата, без да бъдеш представена на домашните духове?
— О, колко съм глупава — промърмори Розалинд.
Храната в горската колиба ѝ се стори дори още по-възхитителна от тази в голямата къща. За разлика от мизерната барака на учителя на Алиена, тук беше свежо, чисто и просторно, приличаше по-скоро на заслон, отколкото на къща, беше открито, имаше маса, поставена под навес от пълзящи растения, от които деликатно се спускаха лилави цветове с лек, но ясно доловим аромат. Бяха представени в къщата като госпожица Алиена и господин Ганимед — това беше името, на което Алиена импулсивно се спря — и закуската беше сервирана, макар настроението на Розалинд да беше помрачено от постоянните тостове на овчаря с пожелания плодът на слабините ѝ да бъде як. Но храната беше проста и много вкусна.
— Как правите всичко това? — попита тя щом приключиха с яденето. — Всичката тази храна? Откъде идва?
— Моите приятели ми я дават в отплата, че се грижа за стадото, разбира се. Имам дълбока хладна дупка, в която пазя продуктите свежи; сам си доя млякото, сам бера плодовете. Водата в потока е студена. Какво повече мога да искам от това, което ми дава природата?
За миг Розалинд се съгласи, но след това се замисли за новата пералня на майка си, за удобното ново канапе, за ютията и радиото… дори нямаше смисъл да споменава за тези неща. Най-малкото щеше да ѝ се наложи да обяснява как функционират.