— Трябва да идем за малко съчки и прясна вода. Ако искаш да ядеш днес, това е положението. Затова ела, моя странна приятелко от друг свят, ако наистина си такава, нека се поразходим. Аз ще се погрижа за водата, а ти за съчките. После трябва да обсъдим какво ще правим.
На няколкостотин метра навътре в гората двете момичета се разделиха, Алиена тръгна надясно към потока с два големи кожени мяха, а Розалинд — наляво с платнена торба, отворена от двата края, така че да побира пръчки с различна дължина. Трябваха ѝ сухи и къси съчки, но нямаше много такива; започваше да научава, че горите не са просто пораснали наблизо дървета.
Продължи напред, като оглеждаше внимателно, докато не съзря пред себе си голяма красива група високи и клонести дъбове, подредени почти в идеален кръг насред храстите. Изглеждаше почти непристъпна заради гъсталака наоколо, но следващата група дървета беше малко по-отдалечена, а на нея не ѝ се искаше да мъкне ненужно дълго дървата. Пообиколи с надеждата да открие пролука и да се промъкне през нея.
От другата страна намери една и се спря. Съвсем очевидно беше умишлено оформена. В зеленината зееше дупка, а от двете страни се издигаха две каменни колони. Между тях минаваше пътека, а покрай нея се трупаха купчини мухлясала храна, разпръсната от птиците и зверовете. Макар колоните да внушаваха грандиозност, остатъците и бъркотията караха мястото да прилича на бунище. Кокали стърчаха от разложени меса и изядени до половина пилета и дребни животни. Зеленчуци и плодове се въргаляха на лепкави купчини, покрити с мухи и мравки.
Розалинд се наведе и надникна в тъмната дупка, която водеше навътре, но не можа да види нищо. Почувства се объркана. Искаше дърва, а това беше най-подходящото място, където да ги намери. Беше любопитна защо остатъците са разпръснати наоколо, но я изпълваха най-различни опасения.
Нямаше предупредителен знак „Не преминавай“, нито бариера или ограда, но въпреки това идеята не ѝ се виждаше добра. От друга страна беше просто група дървета и несъмнено щеше да си достави нужните съчки. Освен това чудовища не съществуват.
Розалинд пристъпи напред, мина между двете колони и се ослуша. Не чу нищо освен обичайните горски звуци. Направи още няколко стъпки и отново спря. Нямаше издайническо пукане на клони, причинено от някой, който я следи. Нито пълзящи змии. Никакво ръмжене на хищници. Малко се отпусна и направи още няколко крачки.
Наведе се и вдигна първата съчка, сложи я в торбата на овчаря, а после зърна друга няколко крачки напред и отиде да вземе и нея. Щеше да ѝ отнеме само няколко минутки да събере колкото може да носи. Вперила поглед в земята, тя продължаваше напред, все по-навътре, съвсем забравила предишната си тревожност.
Стигна до тъмна поляна в самия център и продължи, за да вземе последното клонче, идеално за подпалка. Щом приключи, се изправи.
И изпищя. И пищя, и пищя, изпусна торбата с внимателно събраните дърва и побягна, препъваше се в дървета и шипки, преди отново да излезе, хлипаща, във външния свят.
38.
Джак вървеше по коридорите, придружен от двамата мъже, и си мислеше, че ако някой като Емили беше там, можеше да му изнесе дълга лекция за церемониалностите през вековете. Можеше да му опише различни начини, по които папи, императори и президенти са използвали даден ритуал, за да предизвикат благоговение, да превърнат равните в нищожества, а смелите в разтреперани просители. Без значение дали в тронна зала или овален кабинет, кавалкада или кортеж, целта беше спорът да се спечели още преди да е започнал чрез внушаване на страх.
Великият научен елит не се различаваше. Целият последен етаж на резиденцията беше ангажиран; през няколко крачки бяха разположени охранители; Джак минаваше от стая в стая, оглеждаха го или напълно го игнорираха хора с по-голяма важност. Най-сетне стигна до светая светих, свещената зала, подредена старомодно с удобни столове, където имаше огромни прозорци, а завесите бяха спуснати, за да не пропускат светлина.
Вратата зад него се хлопна и Джак остана, както първоначално му се стори, сам в празното помещение. Щом очите му привикнаха към сумрака, осъзна, че не е така. Дребен мъж, хилав, наподобяваш елф, седеше на един от столовете. Не помръдна, продължи да седи, скръстил ръце в скута си, гледаше го с любопитство, следеше реакцията му при наложените странни обстоятелства.
— Седнете моля. Вие сте доктор Мур, предполагам.
Джак се сепна от изненада. Очакваше гласът да отговаря на външността, тънък и слаб като фигурата му, но вместо това се оказа плътен баритон, ясен и прецизен.