— В момента не мога да ви предложа нищо полезно.
— Тогава настоявам да си спомните думите ми, когато нещата се променят.
Джак пое бързо, щом си тръгна от покоите на Олдмантър. Първата му задача беше да напусне резиденцията незабелязан. Смяташе, че има известно предимство; ако Олдмантър наистина мислеше, че той е учен от висок ранг, както подсказваше и любезният му тон, никой нямаше да предположи, че притежава нужните умения да се укрие. С малко късмет можеше да изчезне, преди дори да са се усетили.
Реши, че може да мине и без да напуска стаята си по официалния ред. Вместо това пое през врата, която водеше до обслужваща зона, пълна с хора, които Олдмантър вероятно само бегло подозираше че съществуват — готвачи и чистачи, трудещи се невидимо в недрата на сградата. Там тръгна по виещи се, усукани коридори и зае кафявото палто на метач, окачено на кука край един шкаф. След това отиде до платформата за зареждане, където пристигаха доставките с храна и откъдето изнасяха боклука. Не беше трудно да се качи в един от камионите, беше убеден, че може да разчита на подозрителността и неотзивчивостта от страна на тези хора, които да действат в негова защита. Видяхте ли нещо необичайно тази сутрин? Не. Нямаше жива душа… Много пъти се беше изправял пред подобни пречки. Това беше първият, а често и последният отговор на всеки въпрос.
Излезе на натоварено кръстовище, където имаше само много на брой платна, но никакви пешеходци. Никой не му обърна внимание, на слизане благодари на шофьора с плесване по рамото и продължи. Мъжът дори не се обърна да го погледне, само изръмжа и затръшна вратата. Прекара следващия час в кръстосване на района, производствена зона с много фабрики и цехове за преработване на растения, заобиколена с високи блокове за работниците, които отиваха там, връщаха се в блоковете и отново отиваха, и отново се връщаха. Остави портфейла с парите и документите си на една пейка, където знаеше, че със сигурност ще бъде намерен и неизбежно откраднат. Щом ги използва веднъж, местоположението му щеше да бъде проследено, където и да отиде и преследвачите му щяха да се впуснат в безрезултатно преследване, убедени, че знаят къде точно е.
В действителност не беше повярвал на Ханслип, когато го беше предупредил да внимава, преди да замине. Но щом Олдмантър се намесваше лично, значи положението беше наистина сериозно, той не беше човек, който се занимава с подробности. Разполагаше с десетки хиляди души, които можеха да дойдат и да го разпитат. Сега знаеше, че институтът беше под наблюдение и Олдмантър смята технологията на Анджела за толкова важна, че трябва да се заеме лично. Това вече не беше разчистване след пропуск в сигурността и притеснителен инцидент.
Трябваше да изчака да мине цяла нощ, преди да може да влезе в Архива. Беше студено, той беше мокър и нямаше никакви пари. Изведнъж животът беше станал доста по-неприятен.
В мига на пристигането си следващата сутрин пред обезсърчаващия метален портал, който водеше към главния вход, той осъзна, че ако Емили не се появи, няма шанс да намери нещо сам. Мястото беше гигантско. Огромна сграда, толкова висока и дълга, че краищата ѝ се губеха в мъглата, стени без прозорци от мръсен бетон, мрачни и неприветливи, заобиколени с ограда от бодлива тел. Щеше да е като търсене на лист хартия в цял град, дори и мястото да беше педантично подредено, а той подозираше, че няма да е така.
Само това му трябваше. Беше премръзнал и нещастен от скитането по улиците цяла нощ. Нямаше къде да се седне край пътя, всичко беше осеяно с боклуци и мръсотия, нямаше откъде да си вземе нещо за хапване или пиене, дори и да имаше пари, насреща му беше само мрачна широка магистрала с много платна, която не водеше наникъде. Започваше да унива и се почуди какво ще прави, ако Емили Странг не се появи. И защо ѝ трябваше да го прави?
Чу някой да вика зад него. Обърна се и му олекна, не само защото сега имаше шанс да успее със задачата си. Щом я видя да приближава, облечена в дебело палто, преметнала чанта през рамо, да се усмихва и да му маха, духът му живна. И все пак у нея няма нищо чак толкова забележително, напомни си той. Просто ренегат, който демонстрираше природата си чрез свободната си походка и показната раздърпаност на дрехите си.
— Закъснях, съжалявам — каза весело тя. — Мили боже! Какво ви се е случило? Изглеждате, сякаш сте прекарали нощта на някоя пейка.
— Прекарах я на пейка, но не съм спал. Снощи имах среща. Реших, че ще е добра идея да се прикрия.
— Защо?
— Срещнах се със Зофани Олдмантър. Лично.