— Това не означава ли, че сте важен?
Дори тя беше чувала за него. Всъщност, разбира се, че беше чувала. Олдмантър беше основен провокатор в провеждащата се кампания срещу ренегатите.
— Ако разбере, че вчера съм бил в Отстъплението, няма да му е нужно много време да разбере при кого съм бил.
— Тогава и аз ще имам възможност да се видя с него.
— По-скоро с някой от грубияните му.
— Разбирам. Започва да ми се иска никога да не ви бях срещала, доктор Мур.
— Най-добре ще е да го накараме да изгуби интерес към вас. Сигурна ли сте, че не сте осъществили контакт с майка си?
— Вече ви казах. Не я защитавам. Нищо не ѝ дължа.
— Може ли да влезем? Замръзвам тук. Колко добре познавате мястото?
— Много добре. Идвах тук често. Сигурен ли сте, че не искате да си вземете нещо за хапване преди това? Наистина изглеждате плашещо.
— Не ми е за пръв път.
— Хм. Определено сте доста нетипичен учен — каза тя. — Е, ако сте сигурен, нека да влизаме. Вътре е пълна бъркотия, а огромна част от материалите са изгубени или унищожени, но все още съществуват някъде там. Ако знам къде трябва да търся, вероятно ще открия онова, което ви е нужно. Ще трябва да ми дадете следа.
— Открихме електронна препратка, която вероятно е част от статия, публикувана през 1959 година. Копието, което получихме, съдържаше текст, наречен „Почерка на Дявола“. Всъщност беше нещо с названието ЦЗОУ символи, които са били измислени едва преди половин век. Оказва се, че е част от работата на майка ви. Споменава се, че пълният документ, част от архива на преподавател, починал през 1979 година, се намира тук някъде.
— Сериозно ли говорите?
— Да — отвърна той, леко подразнен от недоверчивия ѝ въпрос. — Защо?
— Просто не съм чувала по-безумна история в целия си живот.
— Само с това разполагам.
— Значи сте напълно отчаян.
— Какви са шансовете документите на онзи човек да са там?
— Нямам представа — призна тя. — Дори и наистина да са съществували, не мисля, че някой някога ги е търсил, защото нещата, които са преглеждани, се унищожават. Никой не си прави труда да ги връща по местата им. Намирането може и да ни отнеме известно време, но единственият начин да разберем е да влезем и да потърсим.
— Тогава нека започваме — каза той.
Посветиха цял ден на задачата и въпреки уменията и знанията на Емили останаха с празни ръце. Джак се съмняваше, че някой е в състояние да открие нещо, дори да разпердушини всичко. Как го правеше тя, по каква логика се придвижваше от едно подземно ниво към друго, подминавайки сякаш километри незнайни полуосветени редици с папки, от време на време измъкваше по някоя, оглеждаше даден рафт, а после издаваше недоволен звук и продължаваше, на него не му беше известно. Все пак тя създаваше впечатлението, че знае какво прави и колкото повече я следваше, толкова по-силна увереност го изпълваше. Имаше нещо в действията ѝ, което му носеше успокоение.
Дори когато много часове по-късно прозвуча оглушителна сирена и тя силно изруга, той не се почувства обезкуражен.
— Свършва ни времето — каза недоволно тя. — Ще трябва да спрем и да се върнем утре.
— Откри ли нещо?
— Всъщност — отвърна тя — установих, че документите са съществували преди петдесет години, което е доста добре. Стесних зоната, в която може да се намират. Така че отбелязахме известен прогрес. Все пак има нещо, което ме озадачава.
— И то е?
Вървяха бързо към изхода, а стъпките им тракаха по бетонния под. Джак чакаше с нетърпение отново да се озове навън; времето не беше хубаво, но неприятното усещане в сградата беше още по-лошо.
— Няма белези някой някога да ги е преглеждал. За да може някой да скрие нещо между листовете, би трябвало първо да ги намери. В такъв случай би останал запис, че някой ги е търсил. Наистина ще ми е много полезно да разбера повече — каза тя.
— Боя се, че аз…
— Страшни тайни, за които ренегатското ми ухо не е достойно?
— Нещо такова. Освен това колкото по-малко знаете, толкова по-безопасно ще е за вас.
Последва дълга пауза, всеки от двамата се чувстваше обиден от отношението на другия. Джак пръв отстъпи.
— Мога ли да ви предложа нещо за хапване? Ядене? Трябва да има нещо наоколо.
— Мислех, че сте останали без пари — отбеляза тя.
— Така е.
— Можем да ви предложим гостоприемството си, ако го приемете. Няма да е толкова удобно и хигиенично, както сте свикнали, но не изглеждате като човек, който може да си позволи да бъде много капризен. А и малко понамирисвате.
Той прие поканата; и без това нямаше избор, не беше изкушен от идеята да прекара поредна нощ на открито на улицата. Не би възразил през лятото, но в тази част от годината беше прекалено студено. Освен това беше уморен и притеснен. Чувстваше се полумъртъв до момента, в който го заведоха в гола стая, обзаведена само с просто легло, след бързо, но изненадващо приятно хапване. Строполи се върху леглото, още преди Емили да го е оставила сам в стаята. Докато потъваше в забрава, със сигурност чу тихо хихикане. Не го беше грижа, стига всички да го оставеха на мира.