Щом най-сетне се освести, беше окъпан в пот и не можа веднага да си спомни къде се намира и защо е там. Единствено миризмата на възглавницата, несъмнено използвана от много хора преди него, без дори да е пъхната в стерилна калъфка, го върна към реалността. Бавно и отчаяно той се надигна и седна на ръба на леглото за малко, преди да тръгне да търси душ.
Баните бяха невъобразимо примитивни; просто тръба с дюза, от която върху него се изливаше гореща вода. Поне отми за малко мислите от съзнанието му, които продължаваха да го заливат една след друга, неоформени докрай, докато се подсушаваше.
Дрехите, които бяха намерили за него, бяха друг проблем; напомняха му за миналото твърде много. Налагаше му се да се облече като хората, които беше свикнал да наблюдава и контролира. Панталони, кремава риза и светлосиньо яке. Край умивалниците имаше огледало и той се огледа старателно, щом приключи. Не се беше бръснал и с тези дрехи изглеждаше много различен. Не беше вече лъскав член на елита, но не внушаваше убедително и някаква друга принадлежност. Изглеждаше нелепо.
Емили не беше съгласна.
— Много по-добре. Не изглеждаш толкова самодоволен.
— Благодаря. Ще го приема като комплимент.
Беше едва шест часът сутринта, но пътят до Архива беше дълъг, особено предвид факта, че Джак настояваше да минат по заобиколен път и да вървят пеша последния километър и половина. Не беше съвсем сигурен защо се тревожи, но Емили беше доста оптимистично настроена, а на него не му хрумваше друго в момента.
— Шансът е доста нищожен — каза той, като я последва в поредния слабо осветен проход, образуван от купчини изгнили кашони.
— Тръпката от преследването — отвърна тя и изпъна врат, за да погледне няколко метра напред в полумрака. — Никога не съм претърпявала поражение тук и няма да ми се случи днес.
Затова, когато тя най-сетне нададе победен вик и се покатери на стълбата, а после издърпа стар кашон, като го посипа с прахоляк, той се изненада и почувства истинско облекчение. Преди всичко изпитваше гордост, че изобщо си е направил труда да я потърси. Съмняваше се някой друг да успее да се справи така успешно в тази адска дупка, натъпкана с антики.
Тя внимателно свали кутията и духна още повече прах от капака ѝ.
— Вижте.
Той видя надпис върху почти разлепен и пожълтял от времето етикет. „Литън, Хенри. Документи. 1982/3346“.
— Какво означават числата?
— Стара и вече напълно безполезна каталожна система. Имаме късмет. Ако етикетът беше паднал, никога нямаше да успеем да го открием.
— Браво. Сега нека хвърлим един поглед и да си тръгваме.
Тя се засмя.
— О, боже, няма да е толкова лесно.
— Какво имате предвид?
— Там горе има още осем кашона. Може да е във всеки от тях. Все пак и най-дългото пътешествие започва с една-единствена стъпка — добави весело тя и го поведе към бюро в тъмен ъгъл. — Вие огледайте този, а аз ще започна да свалям останалите. И така, какво точно търсим?
— Възможно е да е електронен носител с информация. Или печатно копие. Като че ли е най-вероятно.
— Действайте, тогава.
Той направи каквото му беше казано. Малко по малко извади листовете от кашона, настани се и опита да чете, макар само защото Емили беше започнала да върши същото. Не искаше тя да разбере, че четенето му е трудно, че отдавна не го е правил. Заниманието беше търпимо само заради факта, че от време на време хвърляше поглед към младата жена, която стоеше срещу него и правеше същото, смръщената ѝ съсредоточеност придаваше на прашното ѝ лице особена привлекателност.
Имаше едва ли не хипнотичен ефект и му беше трудно изобщо да се концентрира върху нещо. Дори бегло започна да разбира тези хора, съществуването им и настойчивото им желание да се занимават с естествени безсмислени дейности.
Наред с това изпитваше и нарастващо раздразнение. Какви бяха тези неща, тези кашони със стари влажни тетрадки и смачкани хартиени пликове? Всичко беше написано на ръка, а той никога не беше виждал подобно нещо другаде, освен в музеи. Беше впечатлен от старанието, но прочитането на всяка дума му костваше големи усилия и дори тогава смисълът не му беше особено ясен.