Имаше десетки тетрадки, папки, пакети с хартия, част от тях изписани ръкописно, други само с по няколко нечетливи драсканици. Той прекара половин час над стар пожълтял трошлив лист и внимателно анализира всяка дума, събираше ги в едно, след това изваждаше изреченията, но пак не му говореха нищо. „Ще се срещна с Разказвача другата сряда“, дотолкова беше изгубил контекста, че нямаше никаква надежда да разбере смисъла, дори и да имаше такъв. Друг текст, напечатан на примитивна пишеща машина, доста по-лесен за четене, беше също толкова проблемен — „Господин Уилямс е на работа от три години и се е издигнал от некомпетентен до нелеп. Той е изключително подходящ за кариера в банката ви.“
След три часа Емили го откри, но само защото пренебрегна инструкциите му и прегледа абсолютно всичко. Наградата не беше каквато беше очаквал. Не беше малък пластмасов или метален предмет. Нито прясно отпечатани листове със символи. Вместо това беше заровена на дъното на голяма кутия с хартия и никак не изглеждаше свежа. Беше малко по-голям от дланта му бележник и се състоеше от петнайсетина страници, облечени с кожена подвързия. Отвори го и кихна от прахоляка. Вътре се редяха страница след страница странен текст, който не означаваше нищо за него и който според Ханслип само машина беше в състояние да разбере.
Проучи го отблизо. Беше писан на ръка с мастило, което не изглеждаше избледняло. Само първата страница беше с нормални символи. Пишеше „Почерка на Дявола“. В долната част имаше лепенка с надпис в черно, който гласеше „Тъдмор Корт“.
— Трябва да е това — заяви той. — Добра работа.
— Не е ли каквото очаквахте?
— Не. Кажете ми, изглежда ли като нещо наскоро добавено тук?
Изглеждаше повече от странен начин за скриване на нещо. Кашонът и съдържанието му имаха вид сякаш не са докосвани много дълго време: прахта, миризмата на гнило, мишите изпражнения, всичко.
— Ако е така, значи е било скрито от някой, който знае какво прави. Аз бих казала, че е тук от доста време. Вижте — каза Емили и вдигна друга книга. — Виждате ли този белег? Това е очертанието на тетрадката. Върху корицата е останало леко петно. Това се случва само след дълъг период. Освен това малко беше залепнало за горните листове. Това също обикновено отнема години.
Тя го взе от ръцете му, огледа го отблизо, а след това го вдигна към лицето си и го подуши.
— Ако се интересувате от моето мнение, на мен ми изглежда автентично. Истински осемнайсети век.
— Какво имате предвид? Как така осемнайсети век? — попита остро той. — Не е ли двайсети?
— Не. Хартията, почеркът, миризмата…
— Това не е възможно.
— Тогава ще трябва да прегледаме внимателно целия материал. Да видим дали има други препратки, които ще дадат обяснение. Фалшифицирането на документ е трудно, но фалшифицирането на няколко би било почти невъзможно. Може да направим тестове на хартията и мастилото.
— Нека първо опитам нещо друго. Може ли да повикате дежурния служител?
Емили изтича нагоре по стълбите и се върна няколко минути по-късно с уредника, възрастен човек, който пренебрежително махна с ръка, когато пристигнаха и ги остави да бродят на воля.
— Някой някога разпитвал ли е за тези книжа? — обърна се към него Джак. — Знам, че няма официални данни. Но неформално?
— Тези? Защо питате?
— Отговорете на въпроса.
— Никой не е идвал да ги гледа. Официално и неофициално.
Той погледна встрани, съвсем леко, по начин, който накара Джак да бъде нащрек. Той хвана Емили за ръката и я дръпна към себе си.
— Мисля, че трябва бързо да се махнем оттук — каза той. — Не през главния портал. Има ли друг изход?
Тя кимна.
— Последвай ме.
39.
Джей се събуди сам на следващата сутрин; Кейт вече приготвяше закуска, а Калан подостряше лопатата си, така че да може да загребва пръстта, да оформя могилка върху горящите клони и да направи въглища. Щяха да ги подготвят и да ги оставят; въглищарят щеше да се появи по-късно и да се грижи за тях през следващите три дни.
Той беше спокоен и щастлив, докато спомените не заляха съзнанието му. Всичко това истина ли беше? Със сигурност не, но всеки един беше кристално ясен. Споменът за топлото ѝ тяло до неговото, примесен с представата за помръкналата физиономия на Хенари, щом чуе новините. Удоволствието, което беше изпитал, докато разказваше историята, преплетено с представата как му казват, че никога повече няма да му бъде позволено да разкаже история. Това от своя страна избледняваше, щом си спомни допира на косата ѝ, когато положи глава на гърдите му.