Може всичко да е било фантазия. Никой от останалите не се държеше различно. Калан си подсвиркваше, Кейт търкаше тенджерата, косата ѝ беше прихваната с клонка от лоза, за да не ѝ влиза в очите. Той се надигна предпазливо. И двамата го поздравиха. Нищо в думите или израженията им не подсказваше, че се е случило нещо нередно.
Докато ядяха, Калан изложи плана си за деня. Да запалят огъня, да съберат още дърва, да изминат половината път до Уилдън, да спрат да поправят моста над реката, тъй като не е поправен добре. След това да прекарат още една нощ в гората.
Работата започна; Кейт приготви съчките, а Калан ги подреди в триъгълници с височина около метър, а след това намести по-дългите около тях и отгоре, като остави само малка дупчица, за да излиза димът. После дървената конструкция беше покрита с листа и торф, за да не се просмуква въздух, и най-накрая засипана с пръст. Щом приключиха, пуснаха жарта в дупката, нагласиха конструкцията и я оставиха да гори бавно, така че дървото да тлее, без да се похаби. Това беше трудната част, за която се изискваха въглищарски умения.
Спомените от детството за прекараните с чичо му нощи в гората близо до селото накараха Джей да забрави по-скорошните събития. Той се потопи в работата и му беше приятно да разбере колко много всъщност си спомня — режеше къси клони и пръчки, така че пасваха идеално, запечатваше конструкцията и се стараеше възможно най-много дърва да изгорят.
Като попривършиха, се опомни. Бяха почти готови за жарта, когато Калан се изправи и се протегна.
— Тази сутрин беше добра за работа, млади ученико — каза той. — Изненадан съм.
Джей се усмихна.
— И нея си я бива. Мислех, че ще отбие номера, но и тя поработи здраво. Погледни я! Сега дори прилича на фермерско момиче. Ако можех да я задържа няколко месеца, щях да я превърна в истински лесничей.
— Струва ми се, че на нея ѝ беше приятно. Трябва да е тягостно да имаш такава власт.
— Е, може и така да е, но тя бързо ще се върне в своя свят, струва ми се.
Джей веднага разбра какви мисли блуждаеха в главата на войника.
— Когато това стане, всичко останало също ще се върне към нормалното. Наясно си с това, нали, млади Джей? — усмихна се мило той.
После изведнъж падна на колене с изненадано изражение на лицето и се строполи на тревата.
Джак избяга ужасѐн, щом съзря дебелата стрела, пронизала Калан и стърчаща от другата страна на тялото му. Кръвта се стичаше обилно и от двете рани и той остана хипнотизиран от гледката, но чу писък откъм гората. Беше Кейт, бореше се с двамата мъже, които я бяха сграбчили. Без да се замисля за опасността, тя се отърва от нападателите си, забърза към Калан и коленичи, за да огледа раната. С каменно лице и побесняла, тя се изправи лице в лице с трима мъже, които дотичаха с извадени мечове и приготвени лъкове.
— Какво сторихте? — процеди тя. — Защо го направихте? Донесете ми малко вода, бързо.
Те забавиха крачка, но изглежда нямаха намерение да изпълнят нареждането ѝ, докато един от тях — висок и як, с вид, сякаш може да я вдигне с една ръка — изръмжа с плътен, почти неразбираем глас:
— Направете каквото ви каза тя.
— Намерете ми нещо, което да ползвам вместо превръзка.
Той изгледа кръвнишки един от мъжете, който носеше лък.
— Ти. Връщай се в лагера. Не си ми нужен тук. Достатъчно вреда нанесе.
Едрият мъж се приближи до потрепващия и стенещ Калан и се наведе над него.
— Ранен си. Ще трябва да се извади стрелата, иначе ще умреш. Ще боли, но знам какво правя.
Калан кимна и стисна зъби от болка. Мъжът се наведе още повече, здраво стисна стрелата с две ръце и счупи върха с лекотата, с която Джей можеше да счупи някоя клечка. Хвана го и го обърна ловко.
— Извади стрелата — каза кротко той. — Ще можеш ли да го направиш?
Кейт прехапа устни нервно.
— Едно бързо дръпване, внимателно и рязко. Това е единственият начин. Готова ли си?
Тя се приготви, хвана стрелата с две ръце, затвори очи и дръпна с всичка сила. Излезе отведнъж, а викът на Калан отекна в гората и прогони птиците.
— Знаеш ли как да превържеш рана?
Тя кимна безмълвно.
— Тогава ще го държа неподвижно. Изплакни дупките със студена вода и после ще го превържем. След това ще го отнесем в лагера, за да се погрижим добре за него.
— Ще живее ли? — попита Джей с разтреперан глас.
— Не знам. Ще го бъде, ако аз се заема с него.
Докато вървяха през гората, настроението сред малката група беше мрачно. Макар Калан да беше едър мъж, гигантът го понесе на ръце, сякаш изобщо не тежеше. Нямало време за носилка, беше казал той, а и не било далеч.