Сега задачата на Джей, единствено негова, беше да защити господарката на Уилдън, попаднала в ръцете на мародери. Какво можеше да направи срещу мечове, лъкове и ножове? Проблясваше единствено надеждата, че не проумяваха величината на наградата си. Бяха заловили учен и прислужницата му. Ако успееха да запазят заблудата, вероятно имаха слаб шанс. В противен случай щяха да настояват за награда срещу освобождаването им. Ако отсъствието им продължеше твърде дълго, в земите на Уилдън можеше да настъпи хаос, който да засмуче и външния свят. Уилдън беше балансиращата сила в страната; беше изпълнявал тази роля в продължение на поколения и славата му никога не беше целила да наложи властта си над други. Но какво щеше да стане, ако останеше без управление?
Той я стрелна с бърз поглед, вървеше смирено зад него, навела глава, както подобава на прислужница. Върху дребното ѝ тяло, на крехките ѝ рамене лежеше мирът в Антеруолд. Поне сега наистина изглеждаше като слугиня, с разчорлена коса, размъкната рокля и боси крака. „Дори има вид на фермерско момиче“, беше казал Калан малко по-рано…
— Ще трябва да бъдеш Кейт малко по-дълго — каза ѝ тихо той. — Знаеш ли кои са тези хора?
— Не, надявам се. Готов ли си да бъдеш заложник на мое място?
— Разбира се. Бих умрял за теб.
— Да се надяваме, че няма да е нужно. Но благодаря все пак.
— Спрете да приказвате — извика един от похитителите им, мъжът, който беше изстрелял стрелата.
— Защо? — попита Джей. — Какво ти пречим?
— Пре…
— Остави ги на мира — намеси се огромният мъж, който беше останал без дъх от носенето на Калан, но се стараеше да прикрива умората си.
Джей лесно забеляза, че случката не е била планирана.
— Къде ни водите?
— При водача ни. Той ще реши какво да правим с вас.
— Защо трябва да правите нещо с нас? Ние просто минавахме през гората.
— Защо? Това е наша територия. Наша гора. Наша земя. А вие идвате да разузнавате и шпионирате.
— Не сме правили нищо подобно.
— Учен на всичкото отгоре. Какво става? Да не би да е заговор? Да не би учените да искат да настроят Уилдън срещу нас? Такава ли е работата?
— Не — отвърна Джей искрено изненадан. — Дори и да е, никой не ми е споделял подобно нещо. Аз съм само ученик.
— Учениците нямат прислужници.
— Тя всъщност не е моя прислужница — каза бързо Джей. — Принадлежи на моя учител. Не може ли просто да я пуснете да си ходи? Тя не е важна.
— Може да работи. Ще се отнасяме с нея добре. А и може да доведе войниците на господарката тук. Още не сме готови за тях.
Памархон обикаляше външния периметър на лагера, за да провери сигурността, преглеждаше оръжията, броеше наръчите стрели, уверяваше се, че има достатъчно бинтове и илачи за неизбежните наранявания ако решеше да прибегне към дълго планираното и често отлагано нападение. Щом се върна откри, че имат нови пленници, току-що доведени в лагера. Единият беше ранен. Той изслуша гневно обясненията за обстоятелствата, при които се беше случило. Винаги се беше опитвал да предотврати точно такива ситуации. Съществуването и безопасността им зависеха от добрата воля на тези, които срещаха. Репутация на насилие и жестокост рано или късно щеше да доведе до предателство. Не за пръв път същият човек беше демонстрирал липса на самоконтрол, какъвто той се опитваше да внуши у всеки от тях през годините.
— Ти — обърна се той към гневния мъж с бледо лице, който беше пуснал стрелата. — Можеш да напускаш лагера само с придружител и ако не си въоръжен. Как може отново да се случва? Колко пъти трябва да повтарям…? Колко зле е ранен?
— Зле е. Но може и да оживее — отговори грамадният мъж.
— Ще ида да го видя. Ами останалите?
— Младо момче и прислужница. Момчето е от Осенфуд.
— Доведете ми го.
— Е, учителю. Водачът ни иска да те види. Ставай.
Джей седеше на земята и чакаше. Беше сам; когато пристигнаха в лагера, беше оставен в самия му център и му беше поръчано да мирува. Бяха му показали колко много трябва да тича, за да избяга, бяха му показали също колко много хора носят оръжие. Нямаш шанс, гласеше посланието. Той се вслуша в съвета.
Стоя около час, преди да бъде отведен под голяма шатра, квадратна и напълно отворена в четирите посоки, така че светлината да влиза. Подът беше покрит с платнища и възглавници; в единия край имаше импровизирана маса, а в другия — навит на руло матрак. Останалото обзавеждане се свеждаше единствено до дървен шкаф. Беше простичко и не особено удобно.