— Кой беше той, Хенри? — попита Уинд. — Защо си се интересувал от него?
— Наблюдаваше къщата. Помислих си, че не е зле да бъде проверен.
— Какво имаш предвид с това, че е наблюдавал?
— Каквото и повечето хора. Първия път беше застанал по средата на алеята ми и зяпаше с отворена уста. После се разхождаше нагоре-надолу по улицата. Друг път стоеше от другата страна на пътя. Опитваше се да изглежда равнодушен, но не се справяше особено добре. Последният път беше вчера. Показах го на полицая, който дойде заради изчезналото момиче.
— Какво изчезнало момиче?
— Не е изчезнала — отвърна кратко Литън.
— Нищо, за което да се безпокоиш — добави Анджела.
— Може ли да не се отклоняваме от темата, моля? — попита Уинд. — Щом е бил руснак, трябва да са разбрали, че Волков е тук — той пое дълбоко дъх. — Това сочи, че Волков е истинската причина, разбира се. Защо го пусна да се измъкне?
— Не съм го пуснала — отвърна натъртено Анджела. — Отиде до тоалетната.
— Това беше вълнуващо — заяви Анджела, щом Сам най-сетне се отказа и в къщата останаха само тя и Литън. — Сам Уинд смутен. Никога досега не съм виждала подобно нещо. Между другото, съжалявам, ако съм сбъркала с нещо.
Литън беше на телефона и не ѝ обръщаше никакво внимание.
— О, така мисля, Портмур — каза той. — Волков каза, че има нужната информация за идентифицирането на човека, когото търсиш. Не, още не е споделил. Тръгнаха преди час. Ще го заведат на обичайното място… Там е, нали…
— Не, нямаш вина — увери той Анджела, щом затвори телефона. — Нямаше как да знаеш. Може би си спомняш, че Сам постоянно се тревожи да не изглежда лош. По правило предателят изглежда лош. Всъщност ако американците чуят за това, ще се смеят. За мен няма значение, но Сам ще се щура наоколо през следващите няколко дни и ще се чуди върху кого да хвърли вината. Толкова отчаяно се стреми към висока длъжност, а това може да съсипе шансовете му.
— Ох, момчета — въздъхна Анджела. — Май никога не пораствате, нали?
— Явно не. Предвид обстоятелствата, мисля, че чаша уиски е добра идея.
Той донесе две чаши, духна ги, за да се увери, че не са прашни и наля щедро количество във всяка от тях, преди да се настани в старото си кресло.
— Този мъж наистина ли не каза нищо интересно? — попита той Анджела, която се беше върнала на канапето. — Има ли име, между другото?
— Каза, че било Александър Чън.
— Китаец?
— Не и според вида му. Може и да има нещо. Съвсем малко, все пак. Беше изключително нервен — допълни тя. — Повечето от нещата, които каза, биха ти се видели като безсмислици. Между другото, някога споменавал ли си ме в статия, която си писал преди година или две?
Литън примигна объркано. Понякога ѝ беше трудно да се придържа към темата, но това беше странно дори според нейните стандарти.
— Статия за „Както ви харесва“. Струва ми се, че ти благодарих за помощта. Имам предвид превода. Може ли да не се отклоняваме?
— Този човек я спомена като доказателство, че се интересува от работата ти. Събирал кураж да ти зададе въпроси за „Почерка на Дявола“. Знаеш ли какво е имал предвид?
— Предполагам, че е визирал малка статия, който публикувах миналата година. Темата беше ръкопис, купен от един от предците ми. Бях убеден, че абсолютно никой не я е чел, предвид липсата на какъвто и да било отзвук. Беше нещо съвсем дребно.
— Какво представлява?
— „Почерка на Дявола“? Нещо, изписано с неразбираеми символи, които хората през осемнайсети век са мислели за дело на Дявола. Моята теория беше, че е по-скоро лош фалшификат.
— Къде се намира сега?
— В Тъдмор; величественото име на семейното имение. В действителност е почти съборетина, но пралеля ми все още живее там. Не спирам да се тревожа какво ще се случи, щом старото момиче умре. Сигурен съм, че съм споменавал за това и преди.
— Кой го е купил?
— Смея да кажа, че изглеждаш изключително заинтригувана. Бил е придобит от Чарлс Литън, основоположникът на рода ни. Бил е единственият, движен от някаква амбиция, и май е изразходил семейния запас от нея за следващите три века. Никога ли не съм ти показвал портрета му?
Анджела поклати глава.
— Ела да го видиш, ако искаш. В спалнята за гости е. Никой друг не го пожела.
Последвах го на горния етаж до спартанската задна спалня. Поочукано месингово легло, нощно шкафче, голи подове и тънки мръсни завеси, които не можеха да спрат нито светлината, нито студа. Никога не можах да разбера защо англичаните не се откажат от навика си за неудобство. Мисля, че е свързано с училището.