Все още бях в шок. Внезапно да чуя гласа на Ханслип от устата на Чън определено беше страховито. Самото послание също беше страховито. Защо би си помислил, че това ще ме засегне? Знаех кого има предвид, разбира се. Не се бях замисляла за дъщеря си дори и за миг, докато не видях Грейндж и той не събуди спомена, а сега и това. Познавах Ханслип добре. Не би си направил труда да ми прати подобно съобщение, ако не беше напълно сигурен, че ще постигне нужния ефект. Е, каква реакция се очакваше от мен? Реагирах ли? Знаех само, че съм безкрайно неспокойна от ситуацията.
На всичкото отгоре, ето че той стоеше пред мен; човекът, отговорен до някаква степен за това, макар и доста променен в сравнение с мъжа, когото си спомнях. Нямаше съмнение, щом успях да се абстрахирам от напудрената перука и глупавите дрехи. Това беше Лушън Грейндж на около седемдесетгодишна възраст. Хенри беше негов потомък, а не прародител. Никога не бях обмисляла тази възможност. Дори и така останах леко скептична, докато не проучих портрета по-внимателно.
— Не е много добър, нали? — заговори Хенри, надничайки зад рамото ми. — Не го пазя заради художествената му стойност. Всъщност и аз не знам защо го пазя.
Отговори на въпросите ми с известна изненада, че изобщо се интересувам. Този Чарлс, обясни той, бил истински глава на семейството. Настоявал децата му да имат сериозно образование (и момичетата, също като момчетата) и имал изключително напредничави възгледи по отношение на религия и политика. „Жена без мозък е като сандвич без плънка“, заявил той на един от кандидатите за женитба. Това се оказа следа, когато проверих етимологията на думата „сандвич“. Освен това бил също и изключително дълголетен, това беше друга следа. Надживял децата си, две съпруги и част от внуците си и най-после починал през 1753 година, на сто и седем годишна възраст, след като бил прегазен от кон с карета на Пикадили.
След това преживях още по-голяма изненада. Картината беше стандартен за осемнайсети век портрет, ужасно стилизиран и от тези, при които често пъти на модела е придаван твърде сериозен и образован вид. Седеше в стол и гледаше изучаващо лист хартия — което целеше да прикрие факта, че беше направил състояние като предприемач чрез строене на бързо ликвидни паянтови сгради в бързо разрастващия се Лондон. Огледах внимателно текста върху хартията и притаих дъх.
— Хенри — извиках. — Какво е това?
— Qui moderatur tempus intelligit omnia. Семейното мото. По-безсмислено е, отколкото повечето хора си мислят. Никой няма и най-малка представа какво означава.
— Какво означава?
Латинският беше сред малкото езици, които не бях взела със себе си. Не предполагах, че ще ми бъде нужен. Разпознах единствено третата дума.
— „Този, който контролира времето, разбира всичко.“
— Боже — възкликнах аз.
— Подозирам, че е имал слабост към метафизичната поезия. Веднъж се опитах да открия произхода му. Трябва да е препратка към някой класически автор, но така и не успях да го проследя.
Внимателно се взирах в Лушън, докато Хенри се потътри надолу по стълбите.
— Е, това усложнява нещата, нали?
Сам Уинд се върна с друг човек, точно толкова анонимен, колкото натрапчив беше Уинд по-късно същата вечер.
— Хенри — каза той, щом влязоха направо в кабинета му и си наляха още от уискито му, а после и двамата се настаниха на канапето.
— Заповядайте. Искате ли питие?
Денят на Литън не беше минал леко. Тъкмо беше изпратил Анджела и копнееше за малко спокойствие.
— Боя се, че не. Волков е в болница.
— Моля? Какво му се е случило?
— Някой стреля по него. Водехме го към обичайното място близо до Йеовил. Ванът взе завоя точно преди селото, помниш колко опасен е той, така че доста намали. И — бум. Един изстрел.
— Зле ли е ранен?
— Ще оживее. На косъм. Уцели го в гърдите, но шофьорът — с похвален апломб трябва да кажа — го дръпна на земята и настъпи газта. В противен случай, сигурен съм, че щеше да има и друг изстрел.
Литън потъна в мълчание. Лоша работа. Неочаквано. Не биваше да се случва така. Той внимателно се загледа в изражението на Уинд. Досега всичко беше почти на игра. Всъщност никога не си беше мислил…
— Къде е той сега?
— Откараха го във военната болница в Сейлсбъри Плейн. Охранява го половин танков взвод, така че би трябвало да е в безопасност.
— Горкият приятел! Трябваше да се погрижим по-добре за него. Ами нападателят?
— Не открихме дори гилза.