— Някой, който е знаел какво прави.
— Да. Проблемът е там, че…
— Проблемът е там, че някой е искал да го застреля. Някой, който е знаел, че ще бъде във ван, на който ще се наложи да намали на завоя. Това ли ми казваш, Сам?
— Да.
— Бих искал да задам няколко въпроса, ако не възразявате.
Това беше другият мъж, тъмнокос, сериозен и леко нервен.
— Кой сте вие?
— Извини придружителя ми — обади се Уинд. — Има си име. Като на някое графство беше. Дорсет? Девън? Внимавай какво му казваш все пак — Уинд дразнеше с престорената си конспиративност. — Виждал съм го да си води записки, когато си мисли, че никой няма да забележи. Вероятно ще се окажеш герой в трилър някой ден.
— Много интригуващо, но защо е тук?
— О! Той е младши дипломат, временно назначен в новия ни отдел по контраразузнаване. Само временно. Извеждам го на разходка от време на време, за да не се побърка от досада. Сега. Този мъж. Тази сутрин. Мъжът, който никога не е съществувал.
— С Анджела решихме, че вероятно е чуждестранен преподавател. Казал ѝ, че се интересува от труден за дешифриране ръкопис, собственост на семейството ми.
— Силно се съмнявам в това. Доказателствата на полицията са доста очевидни. Чужденец е, разбира се, но няма паспорт, нито данни как е влязъл в страната. Свободно е говорел руски. Познавал е Анджела Миърсън и е искал да те намери.
— Явно тя не го познава.
— Така казва тя. Колко добре я познаваш в действителност?
— Анджела? Толкова добре, колкото познавам и всеки друг.
— Кои са родителите ѝ?
— Нямам представа. Никога не ги е споменавала.
— Каква е нейната националност? По рождение?
— Английска? Френска?
— Именно. Кога се запозна с нея?
— През 1939 година. Във Франция.
— А, да. Близо до границата с Испания, която по онова време гъмжеше от републиканци, подпомагани от Съветския съюз. След това благодарение на теб тя пристигна в Англия и започна работа с нас.
— Само като преводач. Справяше се блестящо. Много добре знаеш, че е така.
— Да. Непогрешима. Дори забележителна.
— Какво имаш предвид?
— Спомням си един разговор с нея. Бях унил заради войната. Тя не се развълнува особено и каза, че след Пърл Харбър всичко ще бъде наред.
— И беше права.
— Беше. Само че разговорът се проведе три месеца по-рано.
— Кой знаеше за Волков, доктор Литън? — отново се намеси притеснителният човек. Много любезно. Вероятно минаваше през някакъв обучителен курс. — Казахте ли на Анджела Миърсън, че той ще дойде?
— Не. Помолих я да дойде и да превежда предишния ден. Не обясних защо.
— Казахте ли ѝ, че ще заминавате за Франция?
— Не. Не е нужно. Тя има ключ, в случай че ѝ потрябва да вземе нещо от мазето.
— Била ли е сама в дома ви, след като господин Уинд ви е доставил пакета?
— Вероятно.
— Да или не?
— „Вероятно“ е често срещан английски израз, който изразява несигурност. Ако знаех, щях да използвам друга дума.
Той се изправи и си наля ново питие. Стара техника. Да поеме управлението в този момент. Да наложи своя ритъм. А също и удобен начин да си спечели време, за да помисли.
— Нека да обобщим — предложи Литън, щом се върна до стола си. — Да видим дали съм схванал правилно накъде бие въпросът ви. Вече сте убедени, че историята на Волков е правдоподобна. Смятате, че този човек е руснак, изпратен да го открие. Започвате да подозирате заговор между него и Анджела. Това би означавало, че тя е дългогодишен агент на Съветския съюз и ме е използвала, за да се внедри сред нас като шпионин по време на войната. Открила е документи на бюрото ми, разбрала е какво означават и се е втурнала при началниците си. Те изпращат онзи странен мъж, който в последствие изчезва, и после стреля по него.
Той изгледа заплашително двамата.
— Глупости. Пълни безсмислици. Сам? Нали не вярваш на тези небивалици? Хващаш се за сламки, само и само да не приличаш на кретен.
— Тя поне трябва да отговори на някои въпроси. Да изясни нещата.
— Плашиш се от нищо.
— Волков е в болница с куршум в тялото. Това не е нищо.
Щом си тръгнах от Хенри, поех към малкия си дом в Бартън, където живеех, откакто бях преместила дейностите си в Англия. Беше очарователна къщичка, новоизградена, от времето на следвоенния бум на гражданско строителство, с малка градинка, живописни съседи и извор на нестихващ интерес, особено след затварянето на кръчмите в петък вечер. Бях я обзавела грижливо, като използвах реклами в списания за модел, така че беше напълно в унисон с естетиката на шейсетте. Много линолеум, ламинат и завеси с ярки шарки. Останах извънредно удовлетворена, седях на датската си модерна маса за хранене и се възхищавах на цялостния ефект. Имах две легла, по едно във всяка стая, една за спане и една за работа; винаги бях смятала разделянето на дейностите за особено важно. Тази вечер планирах да използвам втората, тъй като ме чакаше сериозна умствена дейност, налагаше се да включа внезапното нахлуване на Чън, Грейндж и Емили в изчисленията си. Броят на променливите изведнъж беше нараснал драматично, а аз, разбира се, бях възпрепятствана от факта, че нямаше как да разбера какво се опитва да направи Ханслип. Към вече и без друго сложните изчисления трябваше да прибавя и фактора на неизвестното и непознаваемото.