Очаквах с нетърпение моята нощ на забавления и ако звучи странно, вероятно е редно да обясня защо беше така. Преди време хората бяха преодолели своята обсебеност от механични калкулатори и достигнаха до по-добър и по-ефикасен начин за справяне с нещата, а именно способности, постигнати посредством малки импланти и пренасочване към части от мозъка, които иначе не функционират с пълния си капацитет в ежедневието. Бяха проведени много експерименти, за да се открият най-добрите страни; някои хора например, бяха постигнали подобрения, свързани със сектори в мозъка, които контролират физическите упражнения, така че за да започнат да функционират те, трябваше да предприемат дълги разходки и да генерират нужната стимулация. Други, доста по-странни, го бяха прикрепили към чувството си за хумор и за тях би било трудно да се мотаят наоколо и да се кикотят, докато правят сложни изчисления.
В моя случай естествените ми възможности бяха толкова добри, че не можеше да се прикрепя към толкова ограничена зона. Вместо това аз предпочетох способностите ми да се захранват от зоните в мозъка ми, които отговарят на удоволствието. По-късно беше добавено и подобрение, което обхващаше копнежа за майчинство въз основа на факта, че това е най-мощната сила в човешката психика. Без да влизам в по-потресаващи подробности, убедена съм, че можете да видите възможностите, разкривани от първото. Докато все още бях във Франция и се борех с особено сложен проблем, открих, че най-доброто решение е да задам изчисленията, а след това да ида в близкия ресторант („Дом“ в Монпарнас беше особено подходящ) и да се усмихна по определен начин на един от младите самотни мъже, които често се отбиваха там. Не само че свършвах работата си, но сделката включваше и безплатна вечеря.
Не използвах допълнителните подобрения твърде често; емоционалният шок след това беше твърде голям. Вместо това се дистанцирах от тази своя страна и не обръщах внимание на факта, че имам дете. Какво от това? Беше естествената ми реакция, като се замислех по този въпрос. След като бях живяла повече от две десетилетия в свят, където чувствата бяха позволени, някак се промених; отношението ми към Роузи беше далеч по-емоционално и придружено с по-силна привързаност, отколкото съществуването ѝ предполагаше. Държах се покровителствено с нея и за пръв път изпитах подобно усещане. За моя изненада беше доста приятно.
Сега се налагаше да отключа тази неизползвана част от способностите си докрай и щях да получа шанс да разбера усложненията, които сега ме озадачаваха. Подготвих се старателно, извиках всичката информация, която бях натрупала, за да разбера с какво си имам работа. След това прибавих и нея към изчисленията.
Едно от нещата, за които осъзнах, че мисля, беше паниката на Уинд. Това доведе до момент, в който обикновено съвпадение може да се окаже сериозен фактор в развитието на събитията. Ако Чън не се беше появил точно тогава…
Което ме върна към притеснението ми. Защо се беше появил точно тогава? Защо точно в този момент? Защо не предния или следващия ден например? Дали беше чиста случайност или се градеше на план, който все още не виждах? Шекспир, разбирате ли, интерпретиран от Хенри Литън. Колкото по-голямо е съвпадението, толкова по-голямо е значението на скрити причини.
Притеснението ми беше, че се намирах тук от доста години и по всяка вероятност щях да остана още близо седемдесет. А Чън се появява точно в момента, в който тестовете ми излизат от контрол. Честно казано, нямаше абсолютно никаква вероятност той или някой друг да е знаел за това. Затова основният ми въпрос беше: дали фактът, че тестовете излязоха от контрол, беше причина той да се появи? Дали пристигането му беше причина Розалинд да влезе в мазето на Хенри и да предизвика бурното развитие на Антеруолд? Или беше станало обратното? Или пък имаше и друг фактор, който за момента ми убягваше? Беше ли съвпадение, че днес за пръв път чух за прародителя на Хенри и видях неговия портрет, а той ми напомни за момичето, на което бях дала живот? Имах чувството, че ако успея да разбера едно от тези неща, ще разгадая и останалите.