Трябваше да поработя върху машината си и имах нужда от помощ. Съществуваше само един човек, който можеше да ми я осигури, затова с известно колебание отидох до дома на Роузи и потропах на вратата. Подозирах, че ще е затворена в стаята си в немилост или нещо от сорта. Със сигурност киселото изражение на майка ѝ, когато оставих Роузи предния ден, не ме изпълни с очаквания за особено веселие в дома на Уилсън. От друга страна това обясняваше защо момичето намира Антеруолд за толкова впечатляващ.
41.
Антрос беше готов да убие сърната, която търпеливо преследваше повече от час. Беше спряла да пийне от тесния поток и му се удаваше шанс за чист изстрел. Беше на по-малко от петдесетина метра, лесна мишена, нямаше начин да я изпусне. Стрелата беше на място и той бавно опъна тетивата, докато почувства стрелата до ухото си. Прицели се много внимателно, притаи дъх — и загледа безпомощно как сърната тръгна, побягна, зави и се скри в храстите, разтревожена от смразяващ кръвта вик, отекнал в гората.
Той проклинаше отново и отново. Отчаянието и ужасът в писъка уплашиха колкото него, толкова и сърната. Дори вероятно него повече, тъй като беше наясно, че това е човешки глас. Той скочи на крака — коляното го заболя от дългото подпиране на земята — и отново се ослуша. Бързо, но предпазливо затича по посока на звука. Стискаше здраво лъка, а стрелата все още беше на мястото си. Можеше да му потрябва.
Не забеляза нищо опасно. Насред мръсотията видя фигура, дребно момче, седнало превито на земята. Ранено? Не изглеждаше да е така, но хлипането подсказваше, че е разстроено.
Антрос не бързаше. Беше живял достатъчно дълго в гората, че да е предпазлив. Момчето не умираше. Антрос се снижи зад един храст и загледа. Не видя капан, нито някой друг. Наблизо беше Горичката, но никой не би се осмелил да се крие там. Нямаше съмнителни звуци, нито движение, което да го държи нащрек.
Изправи се и заобиколи, така че да стигне до момчето откъм гърба му; не изглеждаше опасно, но в гората бяха умирали хора заради липса на внимание. Щом приближи на няколко метра от него, той отново опъна тетивата и прицели стрелата право в гърба на момчето, а след това го стресна.
— Кой си ти?
Момчето вдигна глава и Антрос видя бледото му лице и сълзите, стичащи се по бузите му. Отдъхна си и отпусна тетивата на лъка си.
— Какво става с теб, млади приятелю — попита той. — Да не би да видя дух?
Момчето дълго го гледа, а устните му трепереха.
— Как се казваш? — попита кротко той. — Не се бой.
— Казвам се… казвам се Ганимед.
— Защо си толкова уплашен? Изгуби ли се? Къде са родителите ти, близките ти?
— Не знам. Сам съм тук. Отидох сред онези дървета и… и…
— Бил си в Горичката? Защо? За какво? Не знаеш ли какво има там?
— Не. Но е ужасно. Ужасно.
— Крайно опасна и неразумна постъпка. Нападнаха ли те?
— Там няма хора.
— Нямах предвид хора. Изправи се. Нека те огледам.
Антрос започна да го оглежда, да наднича в очите и ушите му, а после отстъпи крачка назад.
— Виждаш ми се добре — заяви. — Кой си ти? Откъде си?
Поклащане на глава.
— Моля ви, не ми задавайте въпроси. Моля ви.
Антрос почувства сърцето му да омеква, но не допусна да си проличи. Трябваше да се зададат много въпроси, преди момчето да получи съчувствие. Вместо това каза навъсено:
— Тогава по-добре ела с мен.
— Не. Не мога.
— Трябва. Трябва да се махнеш оттук. Опасно е за теб. Трябва да тръгваме. Хайде, момче. Направи каквото ти се казва.
— Със сигурност ще откажа.
Той се втренчи в него.
— Тогава направи каквото те моля.
Момчето се предаде.
— Е, добре.
Розалинд се чувстваше объркана, докато вървеше до младия мъж, който я беше спасил и беше поел контрол над ситуацията. Какво трябваше да направи? Нямаше представа кой е, нито какво иска. Беше съвсем сама на този свят и нямаше никаква защита. Можеше да откаже да тръгне с него, но не ѝ се искаше да рискува, като го провокира, в случай че не е така доброжелателен, както изглеждаше по тона му. Бяха я предупреждавали в училище за странни мъже. Честно казано нищо не ѝ бяха казвали за броденето сред пуста гора с въоръжен с лък и стрели мъж, но беше сигурна, че смисълът е същият. Ако се намираше в опасност, не искаше Алиена също да бъде заловена. Розалинд беше сигурна, че може сама да намери обратния път до овчарската колиба. Поне се надяваше, че е така.