Мислите ѝ се отнесоха към момента, в който така лекомислено беше навлязла в центъра на онази горичка от дъбове. Моментът, в който беше вдигнала глава и беше осъзнала какво всъщност представляват формите, полускрити от мрака, потънали в листата и каква е сладникавата миризма.
Беше пълно с трупове, полуизядени и гниещи, разкъсани от птиците и животните, разложени, влажни, покрити с ята мухи и други насекоми. Бяха десетки, ако не и стотици, разпръснати по земята. Преди да побегне, погледът ѝ се спря на трупа на малко дете, още почти бебе. Кожата му беше зелена, плътта му изядена, а през едното му око бяха изникнали гъби. След това я погълна и миризмата, сладка и не неприятна, докато не разбра всъщност каква е; звуците, невинните горски звуци, докато не осъзна защо са толкова силни и настойчиви.
Тя се срина на земята и изпадна в конвулсии. Повърна обилно цялата си закуска, всичко в стомаха си, освободи се докрай, а образите и звуците се загнездиха в мозъка ѝ. Притисна стомаха си и избълва повторно, а след това и трети път.
Беше се задъхала, изтощена от неволното усилие, усещаше тръпки по гърба и главата си, изпотени от напрежение, неприятния вкус в устата си, който поне беше по-добър от спомените ѝ. Търкулна се на тревата и затвори очи, усещаше топлото обедно слънце по тялото си. Дори и така, все още трепереше, изпаднала в шок и стрес.
Придружителят ѝ не спря, докато не стигнаха отдалечена група дървета и се увери, че са сами, а след това седна близо до нея. Щом тялото ѝ се успокои и тя отвори очи, той ѝ подаде плоска манерка с вода.
— Изплакни си устата няколко пъти; оправи си вкуса. Ако у теб са останали духове, трябва да се постараеш да се освободиш от тях.
Тя направи каквото ѝ беше казано, а след това попи потта от челото си с ръкава на горната си дреха.
— Благодаря — каза му.
— Лесно те пуснаха. Явно намеренията ти не са били лоши.
— Кой ме е пуснал?
— Духовете. Не биваше да ходиш там. Не е за живи хора. Било е натрапване. Имаш късмет, че не те обладаха или не се побърка.
Розалинд си издуха носа.
— Струва ми се, че не е нужно. И без друго не съм с всичкия си. Какво е това място все пак?
— Наистина ли не знаеш…?
— Не! — кресна тя. — Наистина не знам. Не знам. Не можеш ли просто да отговориш на директен въпрос?
Антрос отстъпи изненадан, особено заради факта, че вместо да съжали, тя го гледаше предизвикателно, сякаш си е позволил да я порицава.
— Всъщност — каза той, — да.
— Какво да?
— Да, мога да отговоря на директен въпрос. Това е място на мъртвите. Поне едно от тях. За хората от Уилдън. Когато някой умре, тялото му се оставя там, за да бъде върнато на гората. Това е свещено място, защитено от духовете. Живите не влизат там без основателна причина. Ти прекрачи границата и затова духовете влязоха в теб и те разболяха. Надявам се намеренията им да се изчерпват с това.
— Това беше адреналин.
— Не ги назоваваме с имена — отговори той. — За нас те са просто духовете на гората.
Розалинд въздъхна.
— Както кажеш.
— Трябва ти пречистване. Ще те отведа при Памархон. Той ще знае какво да прави.
— Памархон? — учуди се тя и рязко вдигна поглед към него.
— Не се бой. Той не е такъв, какъвто го описват. Настоявам да дойдеш с мен.
— О — промълви тя, а настроението ѝ рязко се промени. — Щом настояваш.
Антрос отново беше сварен неподготвен. Беше очаквал да му се наложи да води момчето насила.
— Добре. Насам, моля.
Вървяха около час — а може да са били и десет минути; тя не обръщаше внимание. След малко чу гласове в далечината. До носа ѝ достигна мирис на пушек, а след това и аромат на готвена храна. Чу смях — добър знак. Веселите хора не прибягваха до грубост.
Беше лагер, но изглеждаше доста различно от тези, които беше виждала. Не че някога беше лагерувала. Родителите ѝ не си падаха по такива неща. Обичаше родителите си, наистина. Но те не разбираха какво е да си млад. Всъщност Розалинд подозираше, че никога не са били млади. И все пак беше наясно как изглежда един лагер — еднакви кафяви или сиви палатки, лагерен огън и друга конструкция вместо тоалетна. Спретнати редове. Въже с пране.
Тук не беше така. Като начало беше хаотично, колибите бяха във всички посоки. Ако изобщо можеха да се нарекат колиби. Бяха направени от най-различни материали. Имаше такива, изградени от клони, покрити с пръст и трева. Имаше големи, имаше и малки. Някои издигнати направо върху земята, а други — окопани в нещо като канавки. Имаше и такива, които дори бяха изградени от камък, издигаха се високо и бяха поставени върху трупи. Наоколо също цареше безредие. Деца тичаха и пищяха, криеха се сред възрастните и отново се показваха, играеха си и се гонеха. Жени кръстосваха наоколо с кани с вода или миеха косите си. В далечината мъже тренираха бой с мечове, а други цепеха дърва. Навсякъде хората си говореха високо и весело, а край тях се разхождаха крави, овце, пилета и също толкова на брой котки и кучета, които не им обръщаха никакво внимание.