Единственият му шанс беше аварийно завръщане. Петият ден от петата година в Уилдън. Какво означаваше това, за бога? Местните бяха чували за Уилдън, но не и какво означават инструкциите ѝ. Щом този момент отминеше, Анджела щеше да се опита да изключи цялата система. На теория не можеше да се получи, ако онова момиче все още е там, но я познаваше достатъчно добре, за да не я подценява. Може би щеше да открие начин. Той не искаше да бъде тук, ако това се случи.
Чън се натъкна на учения Итъран, след като беше прекарал три месеца там. Беше си тръгнал от селото Хук, което го беше осиновило като техен талисман и беше тръгнал да се скита, за да се опита да разбере какво представлява Антеруолд. Беше срещнал Итъран, когато спря в една крайпътна странноприемница и помоли да го приютят през нощта. Ученият видя как собственикът поклати глава в отрицание.
— Няма стая — беше казал той. — Съжалявам.
— Може ли да помоля да размислите? — беше се намесил ученият. — Изглежда има нужда от почивка.
Любезността го стопли и той отговори на последвалите въпроси. Откъде си? Защо си отшелник? Не приличаше на никого от тия, които Чън беше срещал до този момент на това статично и непроменящо се място. У него проблясваше независимост, която знаеше, че трябва да проучи. Скоро той беше този, който задаваше въпросите, настояваше, за да провери дали защитата на Анджела ще устои. Можеше ли Итъран да започне да се променя, да мисли, да му хрумват нови идеи?
Потърси отговори и откри, че човекът е тревожно отзивчив. Беше слаб като върлина, имаше дълги ръце и пръсти и методично потъркваше брадичката си, докато слушаше. Но в очите му проблясваше интерес; смееше се радостно, щом не можеше да отговори на нещо. Изглежда познанството му беше приятно.
Итъран дори го потърси, щом той се върна в Хук. Чън умишлено опита да го провокира, за да провери колко далеч ще стигне. Но дори и когато срещаше безразличието му, дори когато Чън успяваше да го прави на глупак, Итъран му отвръщаше със свои въпроси и даваше несигурни и объркани отговори.
Беше изключително странно преживяване; Итъран беше образован и интелигентен, но имаше много неща, които просто не можеше да разбере, както далтонист не би разбрал обясненията за синьото на небето. Какво се беше случило, че да бъдат изпратени всички хора в изгнание, което за хората в Антеруолд беше началото на времето? Първата реакция беше озадачение, а след това осъзнаване, че този въпрос никога не им беше хрумвал.
Итъран беше погълнат от идеята, че съществува и друга полезна информация освен Великата история на Осенфуд. Че камъните и керемидите на сградите могат да разкажат нещо, което тя не може. Изражението на лицето му щеше да бъде комично, ако Чън не долавяше усилието, което му струваше, и не се досещаше за опасността, ако се опиташе да отхвърли оковите на неподвижността.
Засега той остави нещата така, но през следващите няколко седмици и месеци Чън поговори още с него, а после му писа писма, ласкаеше го и го окуражаваше, огорчен и подразнен от обратите, умишлено се опитваше да го докара до повратната точка.
С течение на времето Итъран започна да излага свои собствени идеи.
— Възможно ли е — предположи той, — да се направи сбор на управленията на различните господари и да се използват за датиране на събития? Третата година или двайсетата година от нечие управление?
Щом идеята се роди у него, започна да се разраства. Ами да, биха могли да се използват и архивите за раждания, сключване на брак и други събития. Само като си помислеше човек какво може да научи по този начин… Това беше последното му посещение. Два дни по-късно Итъран замина, а главата му преливаше от нови идеи. Но усилието му дойде твърде много. Тъкмо когато започна да разбира, внезапно умря, съвсем сам, и всичките му идеи бяха изгубени.
Защитата на Анджела беше удържала. Чън научи това от друг учен. Този човек, Хенари, беше доведен от хората на Хук да го види и да провери дали е опасен. Интересна среща; ученият беше изпълнил дълга си, беше задал въпроси, но очевидно не беше заинтригуван. Не искаше да причинява на отшелника никакви трудности, а Чън нямаше желание да експериментира и с него; Итъран му беше предоставил всичката информация, която му беше нужна. Ето защо той го държеше на една ръка разстояние, най-малкото защото не проявяваше голямото любопитство на Итъран. Хенари беше по-мрачен, не толкова лесен за разгадаване персонаж като цяло.
Срещата им премина без особена значимост, докато Хенари не му каза за смъртта на Итъран. Чън почувства тъга и облекчение едновременно. Почти се беше привързал към слабия, ненаситен за знания човек, възхищаваше се на невероятните усилия, които полагаше, за да направи пробив в свят с нови разбирания. Но това не можеше да бъде постигнато. Сърцето на Итъран беше отказало, вместо да му позволи да направи следващата крачка. Това беше хубаво, но Чън почувства как го пронизва вина, сякаш Итъран беше истинска личност.