Чак накрая Хенари му даде повод за размисъл. Бил на път за Уилдън, каза му той. Седмото Празненство на Теналд…
След няколко дни Чън замина, за да направи разследване. Извади късмет; само след ден минаваща каруца го качи за по-голямата част от пътя, в замяна на пътуването предложи компания. Човекът се казваше Калан и се връщаше към дома.
— Разкажи ми за Уилдън.
Уилдън, увери го Калан, бил най-доброто място, най-красивото и плодородно в света. Дърветата били най-зелени, горите най-здрави, птиците най-тлъсти от всякъде другаде. Чак когато се заговори за господаря на владението, лицето му помръкна.
— Е — каза той, — Теналд е горд човек. Предполагам, че има с какво да се гордее.
— Вероятно ще умре от старост?
— Не и той. Млад и здрав е, има телосложение на бик.
— Дарен ли е с деца?
— Дано го споходи подобна благословия, но е женен вече от година, а още няма знак. Прекрасна жена и по-умна от него според мен.
Чън размишлява върху това, докато спа на пода в колибата на войника същата вечер. Какво да прави? Възможността да се върне щеше да настъпи на петия ден от петата година на управлението на владетеля на Уилдън, така беше казала Анджела, а настоящият владетел беше такъв вече седем години и щеше да остане такъв чак до смъртта си. Значи щеше да му се наложи да чака дотогава, а после и още пет години? Ами ако Теналд живее още двайсет години?
Обмисли въпроса допълнително, щом зърна Теналд от разстояние и осъзна колко силен и здрав е. Седна и претегли възможностите си — беше отвратен от едната и отчаян от другата.
43.
Церемонията на Унижението беше отличително събитие за Уилдън и беше едновременно впечатляващо и странно трогателно. И на други места се провеждаха подобни ритуали, разбира се, но не така завършени и дори брутални в израза си. Хенари беше потънал в мисли, докато малката групичка се изгуби от поглед и макар да знаеше много добре причината да тръгнат, все пак изпита възмущение. Не можеше ли да почакат един ден? Или поне няколко часа, докато се разбере какво се е случило с Розалинд? Не, трябваше да бъде точно в този ден и този час, в който лейди Катрин беше заела поста на управляваща Уилдън. Да кажеш, че не е чак толкова съществено, че има и по-важни дела, би предизвикало негодувание. Това щеше да разклати властта ѝ и да отслаби позициите ѝ.
Поне преди да изчезне в гората беше наредила да се проведе старателно издирване. Подчинените и прислугата ѝ претърсваха земите, но Хенари имаше малки надежди, че ще открият нещо. Античният ръкопис му беше казал. Момичето се е влюбило и той беше сигурен, че е тръгнало след мъжа, на чиито чувства се надява. Не беше заставена или принудена. Не беше отвлечена. Почти му се щеше да беше.
Щеше ли издирването да постигне нещо? Ръкописът не казваше. Фрагментите, които беше разчел, говореха за нея; останалото беше прекалено трудно за него.
Какво да прави? Нямаше право да се меси в делата на Уилдън; сега, когато Катрин беше освободена от властта, тя беше в ръцете на нейния камерхер. До завръщането си тя сякаш беше мъртва, а появата ѝ щеше да бъде приветствана като прераждане. И все пак дотогава оставаха два дни.
Хенари беше разговарял с камерхера само един или два пъти и го намираше за твърде… праволинеен. Прекалено много внимаваше да каже точно каквото се иска от него. Беше полезен и лоялен, нямаше съмнение в това; племенник на Гонтал, който на свой ред беше най-вероятно да наследи владението след смъртта ѝ.
— Как е властта? — попита Хенари, докато вървяха обратно към главната къща след церемонията.
— Върша това, за което съм помолен — отговори кратко той. — Същото се очаква от всички нас в службата ни.
Остроумните разговори не бяха силната му страна.
— Е, в случай че имате нужда от помощ. Изчезването на онова момиче…
— Това е проблем на Уилдън. Не е за посетители. Редно е учените да пазят умовете си за по-възвишени цели, ще се съгласите, сигурен съм. Ще се постарая да се уверя, че мислите ви няма да бъдат обезпокоявани.
С други думи, гледай си работата.
— Залата на историята е изцяло на ваше разположение. Сега трябва да се включа в задачите на владението. Извинете ме…