Настъпи тишина, абсолютна и породена от шок. Хенари едва мерна с периферното си зрение застиналото и гневно изражение на Гонтал. Каквото и да се случеше, току-що беше загърбил приятелство от разстояние, траяло с години.
— Не казвате истината, защото този човек тук не е най-близкият кръвен роднина. Не казвате истината, защото съществуват други прецеденти, които правят тази церемония несправедлива. Не казвате истината, защото атакувате чистотата на Историята и я омаловажавате заради изкушението от властта.
Последното беше най-шокиращо от всичките му твърдения, но Хенари знаеше, че е меко казано съществено. Трябваше да се спази законното родство. Не разполагаше с много. Но беше сигурен, че има достатъчно, че да разгроми камерхера за известно време.
— Щом този мъж не е най-близкият, кой тогава е?
Хенари направи пауза.
— Памархон, син на Айзенуор, син на Айзенуор. Осъден за убийство и избягал, но така и не е бил наказан, а следователно не е преотстъпвал правото си, нито е бил прокуден от семейството. Докато това се случи, той е законен престолонаследник, в случай че съветът не избере друг, както се случи преди пет години. Памархон е по-подходящ и не можете да посочите друг, който да има по-големи права над този пост. Ако го направите, ще извършите злодеяние. Ще навлечете позор на всички, ако пренебрегнете думите ми, тъй като аз говоря от името на учен от първи ранг и така отсъждам.
Няма връщане назад, помисли си Хенари.
Церемонията прерасна в хаос, а гневът на Гонтал щеше да бъде унищожителен, в случай че Хенари не беше по-високопоставен от него във всяко отношение и стига Гонтал да не беше съвършено наясно с това.
— Какво си мислиш, че правиш? — попита той с леден тон, когато двамата учени се изправиха един срещу друг. — Правото ми е ясно и абсолютно. Не смей да поставяш предизвикателства. Аз съм истинският господар…
— Не си — заяви Хенари. — Случаят е ясен, а не твоите права. Цяла нощ преглеждах закона. Не би могъл да си стабилен и щеше да дадеш възможност за оспорване и недоволство.
— Как така? Та аз вече…
— Вече си направил проучване? На базата на съвсем нищожния шанс да се случи?
— Разбира се, че не. Като отдавна безспорен престолонаследник съм проучил своята позиция.
— Естествено. Сигурен съм, че четеш правилата добре. Но не вземаш под внимание настроенията. Хората. Живота.
— Какво общо има това? Не разбирам какво ми говориш.
— Трябва да предположим, че след като я няма, лейди Катрин…
— Катрин. Името ѝ е Катрин. Няма пост, следователно няма и титла.
— Трябва да предположим, че не е мъртва. А ти цитираш правила, които важат при смърт на владетеля. Още повече, двама души трябва да удостоверят, че е мъртва. Доколкото ми е известно, още никой не е бил изпратен да търси. Тя е харесвана и уважавана и ако използваш технически подробности, за да я отстраниш като владетел, ще си спечелиш всеобщо недоверие. Може и да не те е грижа, но би трябвало. Важно е. Второ, твърдението ми беше коректно. Докато не бъде прокуден от семейството, Памархон е престолонаследник. Не може да бъде отлъчен, ако не е произнесена присъда. Докато е жив и не е заловен, твърденията ти са неоснователни. Можеш да постъпиш като Катрин и да се надяваш да бъдеш избран от съвета. Но не можеш да се възползваш от правото си, нито от друга презумпция, която може да бъде оспорена.
— От теб, предполагам?
— От всеки, който реши да го направи. Имай търпение. Трябва да се кандидатираш за избиране, както всеки друг. Освен това, както вече казах, няма алтернатива. Помни, аз те превъзхождам. Моята дума е по-силна от твоята.
Физиономията на Гонтал изразяваше раздразнение, гняв, обърканост и пресметливост. Накрая той се усмихна мрачно.
— Е, учителю, Хенари, ти винаги си наоколо, за да направиш живота малко по-труден. Нека да бъде по твоему. Нека изпратим групи за издирване. Нека свикаме съвета. Нека направим всичко правилно, за да бъдеш доволен. Но имай предвид, че когато аз стана господар на Уилдън, както ще се случи, ще помня това. Съветът ще се проведе след два дни, тъй като трябва да е на петия ден от обявяване на позицията за свободна. Мога да почакам дотогава.
Петият ден, помисли си Хенари. А Катрин управляваше Уилдън от пет години.
44.
Щом Джак Мур си тръгна, Олдмантър, останал сам, взе да премисля малкото, което беше узнал. Определено беше твърде неприятно. Загубата на Анджела Миърсън беше огромна спънка. Познаваше я от повече от половин век, а я беше забелязал още когато беше млада. Видя изключителния ѝ потенциал, но съзря и липса на дисциплина. Беше се усъмнил дали ще може да измъкне най-доброто от нея, особено след като способностите ѝ бяха изкуствено засилени. Интервенцията, за която беше платил, подейства, но я направи дори още по-неконтролируема. Веднъж се беше опитал да я привлече, но тя категорично отблъсна предложението. Репутацията му се беше оказала недостатък.