Ами ако те успееха да се доберат до тази технология? Какво щеше да стане, ако я задържаха, докато не постигнеха исканията си? Нямаше ли да е още по-лошо да разпространят глупостта си подобно на някой вирус из всички вселени? Откритието трябваше да се пази в подходящи ръце. Трябваше да се провери дали колонизаторите са склонни към подчинение. В такъв случай Олдмантър можеше да види в съзнанието си невероятните възможности за свят след свят, всеки от тях с огромни неизчерпаеми ресурси и търговията помежду им посредством канали, които организацията му щеше да контролира и таксува. Всеки от тях щеше да се специализира в дадена област и щеше да произвежда ефикасно в неограничени количества. Но само в случай, че управлението е в най-добрите ръце и населението върши точно каквото му се казва. Запазването на контрола щеше да е трудно. Сигурността щеше да е най-тежката задача и щеше да има нужда от най-големи инвестиции.
Искаше да даде един последен огромен дар на човечеството. Беше работил и правил схеми в продължение на години, десетилетия, за да създаде ред, да се увери, че дори тези, които не можеха да видят или разберат интересите си, все пак се ръководят от тях. Понякога по време на съвет или среща, той действаше чрез убеждаване. В други случаи със съперниците си и с масите използваше по-директни методи.
Невинаги успяваше да се наложи, разбира се, че не. Но пораженията му рядко бяха окончателни. Преди трийсет години беше предложил да се сложи край на толерантността към ренегатите и дисидентите. Единна и старателна политика за елиминиране на наличието на хора, които произвеждаха малко, допринасяха още по-малко и консумираха твърде много административно време. В полза на мнозинството малцинството трябваше да си иде. Претърпя поражение; една от малкото му загуби. Сега му се искаше да преразгледа проблема. Всички критики и дисиденти трябваше да бъдат премахнати, преди тази нова възможност спокойно да бъде представена, иначе нищо нямаше да се случи. Щеше да има възражения, предложения за промяна на плановете му, твърдения, че и друг трябва да има думата.
Щом му беше докладвано, че програмата на Анджела се приближава до фаза на тестване, Олдмантър беше започнал да търси начин да установи контрол над технологията, открита от нея, но за негова изненада това се оказа ненужно. На практика Ханслип сам дойде при него, правеше намеци и предложения, говореше за други заинтересовани страни, които също наддавали. Е, той го остави да вярва, че се справя гениално с преговорите, това щеше да го зарадва и да го направи по-отстъпчив. Важен беше единствено резултатът, а той бавно се наместваше в скута му. Присъства на безкрайни срещи, но най-после изгуби търпение и извика Лушън Грейндж.
— Върви на Мъл и вземи онова нещо, ако обичаш. Не мога да понасям повече приказките на онзи човек.
— Какво искате?
— Всичко. Целия институт. Така можем да крием от какво всъщност се интересуваме, докато не бъдем готови. Не искам Световният съвет да настоява да кажа как е било придобито. Искам да съм сигурен, че никой не е чувал нищо за него, докато не стане твърде късно да ме призовават. Има една жена на име Миърсън. Може да си я спомняш. Постарай се да си осигуриш услугите ѝ, без значение дали доброволно или не. Тя е жизнено важна. Запази екипа ѝ, отърви се от всички останали.
— Ами условията? Говорехте за делба петдесет на петдесет. Все още ли е така?
— Разбира се, че не. Ако можеш, не давай нищо на Ханслип; така ще се научи да не ми губи времето. Имаш информацията, която е необходима за достъп до компютрите; копирай съществената документация, поеми правната собственост и го изритай.
Това беше последният път, когато някой беше виждал Лушън Грейндж, ако не се брои кратко съобщение седмица по-късно, в което се казваше, че е събрал нужната информация и се връща на другия ден. Следващото, което беше известно на Олдмантър, беше, че в Северна Европа е имало мощен токов удар, който е причинил хаос. Сред последвалите гняв и объркване, никой не беше по-гневен и объркан от Ханслип, който с изненадваща скорост ядосано обяви, че настоява отговорните за това да бъдат заловени и наказани незабавно. Интересно. Олдмантър се опита да се свърже с Грейндж, за да провери какво става, но — нищо. Не отговори на съобщенията му, не можеше да бъде проследен, а щом Олдмантър прати запитване до института на Ханслип, му беше отговорено, че Грейндж си е тръгнал от остров Мъл и вече не е тяхна отговорност. След това приемането на обаждания беше преустановено.