Проследяващите устройства показваха, че Грейндж не е напускал острова, но в същото време нямаше доказателства, че е още там. Просто бяха спрели да функционират, което беше невъзможно. Нямаше логика и Олдмантър изпрати хора, които да държат острова под наблюдение. Те забелязаха Мур да заминава набързо на юг. Мур потвърди, че Анджела е изчезнала, а информацията е изгубена. Затова той го проследи и видя как Мур отива в Отстъплението. Не беше нужно кой знае какво разследване, за да разбере защо. Щеше да се свърже с детето на Анджела Миърсън, резултатът от подобренията, които Олдмантър беше направил по нея преди осемнайсет години.
Олдмантър имаше едва бегла представа какво означава това и все пак му беше достатъчно, за да разбере, че трябва да поеме управлението на ситуацията в свои ръце. Обяви Ханслип за заподозрян по случая с токовия удар, сериозно намекна, че той е в сътрудничество с терористи ренегати и настоя контролът над института да бъде предаден на него. Даде му три часа да се съобрази с исканията му и мобилизира войниците си, които беше разпръснал сред световната общност, за да изкоренят всяка възникнала опасност. Ами ако атаката над Северна Европа е била само първата вълна от атаки, беше попитал той колегите си от Съвета? Процесът започна преди още да е било повдигнато истинско обвинение.
В същото време следеше внимателно за Джак Мур като връзка между института и терористите. Беше разкрил чудовищен план за предателство и се беше зарекъл да накаже отговорните за това. Ако някой се беше съмнявал, че е добре Отстъплението да се помете, със сигурност това подло престъпление щеше да изтрие подобни колебания веднъж и завинаги.
45.
— Изглежда владенията на Уилдън ни заливат с излишък от хора. Открих още един нечакан гост, боя се — каза Антрос на Памархон, когато се върна в лагера, влачейки след себе си изгубеното момче.
— Още един? Кой е този път? — Памархон беше развълнуван.
Пристигането на затворниците и прострелването на един от тях му внушаваха усещането, че не държи положението толкова изкъсо, колкото трябваше. Ако не може да се довери на хората си, че изпълняват заповедите му и внимателно, и разумно…
— Странен. Говори така, както каза, че говори онази дама. Мисля, че може да я познава.
— Наистина ли? — осведоми се Памархон със засилен интерес. — Той ли каза така?
— Не. Беше в шок и не съм го разпитвал. Беше се залутал в гората и влязъл в горичката на мъртвите.
Памархон направи гримаса.
— Нямал представа, че е забранено — допълни Антрос. — Реших, че трябва да го доведа тук.
— Да. Постъпил си правилно — въздъхна Памархон. — Антрос, скъпи приятелю, трябва да ти кажа нещо.
— Какво?
— Влюбен съм.
— О! — отдъхна си облекчено Антрос. — Това било значи. Забелязах. Помислих, че се каниш да отмениш плановете ни или нещо също толкова сериозно.
— Това е сериозно. Наистина ли забеляза?
— Боя се, че да.
— Моля те, не се смей. Бях поразен в мига, в който я зърнах. Не можех да продумам, дори зрението ми се замъгли, целият се разтреперих. Никога досега не съм изпитвал подобно нещо. Осъзнах, че след Празненството не мога да мисля за друго освен за Розалинд. Знам, че е редно да се тревожа за други неща, но оттогава не съм спал, нито съм ял. Боя се, че ме е омагьосала или прокълнала.
— Мислиш ли?
— Не, това са само мои глупости, но не мога да се отърся от тях. Какво да правя?
— Нямам абсолютно никаква идея — отвърна Антрос, като се стараеше да не избухне в смях. — Каквото е редно. Можеш да се самоубиеш като Вател от Ниво 3. Или да бродиш из страната облечен в дрипи като Хипергал. Или можеш да идеш и да я отвлечеш като…
Памархон вдигна ръка.
— Спри! Аз съм отчаян човек и не е нужно и да ми се присмиват. Мога да приема опасностите и обвиненията. Мога да разчитам на разума си и да поведа хората си в битка. Но нямам идея какво да правя в този случай.
Антрос се замисли.
— Поговори с момчето тогава — предложи той. — Щом си влюбен, както казваш, най-добре е да разбереш в кого си влюбен, нали?