— Живея според обстоятелствата и както ми се налага.
— Да вземем за пример жената, която ти поднася храната. Коя е тя?
— Не знам. Прислужницата на ученик, когото открихме да броди в гората.
— Те по своя воля ли са тук?
— Не. Подозирам, че шпионират в полза на господарката на Уилдън.
— Значи са пленници?
— Засега. Няма да им се случи нищо лошо, стига да се държат добре.
— И все пак държиш като пленник когото поискаш. Това не е много благородно.
— Налага се. Нямам избор.
— За втори път споменаваш, че не живееш тук по свое желание. Вероятно човек, който по-добре контролира живота си, ще е по-привлекателен. За нея ти си просто недодялан тип, който живее извън закона. Вероятно дори престъпник, лъжец и измамник. Може би жесток и агресивен. Защо някой би искал такъв любим? Макар и да е красив — добави той.
Памархон изглеждаше разстроен.
— Да, тя те намира за красив. Не си изправен пред невъзможна задача. Не всичко е загубено. Далеч не. Дори бих казал, че би могъл да я спечелиш, ако искаш.
— Да! Повече от всичко на света.
— Тогава трябва да ми обясниш някои неща. Какво правиш тук, защо живееш така? Кажи ми всичко, а аз ще ти дам своя съвет. Нищо не обещавам. Поговори с мен, сякаш говориш с нея и помни, че усеща лъжата отдалеч. Ако успееш да спечелиш мен, вероятно ще спечелиш и нея.
— Искаш приказка? Много добре. Ще ти разкажа една.
Гостът вдигна ръка.
— Това е лошо начало. Предполага се, че говориш пред дамата, която обичаш повече от самия живот. Не бива да звучиш сърдито. Опитай отново.
— Добре — каза той. — Живея в гората, защото преди пет години бях несправедливо обвинен в ужасно престъпление. Бях нарочен, че съм убил чичо си Теналд, господар на Уилдън, за да завладея земите и положението му. Не беше истина, но нищо не можех да направя; присъдата беше издадена бързо и трябваше да бъда убит. Избягах и оттогава бродя из страната като скитник и човек извън закона. Около мен се събраха хора и сега съм достатъчно силен, за да спечеля справедливост за себе си и тези, които са ми се доверили. Ето защо се надявам, че съвсем скоро ще мога да предложа на лейди Розалинд всичко, което би могла да пожелае жена с нейното положение. В допълнение ще предложа своята лоялност и отдаденост и ако се съмняваш в тях, можеш да попиташ всеки тук, тъй като съм помогнал и съм се грижил за всеки един.
— Говориш с дързост и решимост. Не е непривлекателно. Всъщност съм убеден, че всяка жена би го приела като изкушение, дори като нещо, на което не може да се устои. Почти невъзможно би било. Докато не се замисли за следното: доколко може да вярва на думите ти? Предполагам, че в тази страна има съд и закони. Признат си за виновен според тях. Забогатяването често е предполагаема причина за убийство. Срещал съм го в много от книгите, които съм чел. Можеш ли да докажеш, че си невинен?
Памархон се протегна и хвана ръката на момчето.
— В момента не мога. Всичко, което мога да направя сега, е това — каза той и се доближи. — Да я хвана за ръка и да се закълна в живота си, че всичко, което казвам, е истина, че по-скоро бих умрял, отколкото да я излъжа. Но ти добре ли си? Трепериш.
— Аз… студено ми е — промълви момчето, останало без дъх. — Просто захладня, това е всичко. Нощният въздух… сещаш се. Няма нищо друго, уверявам те.
— В такъв случай, настани се по-близо до огъня. Сега по-добре ли е?
— Много по-добре, благодаря — отвърна той и преглътна мъчително. — Защо не седнеш там, малко по-далеч… още малко по-далеч… и не ми разкажеш какво се случи?
Памархон се увери, че момчето е добре загърнато в одеялото и започна отново.
— Много добре. Ето цялата история, щом така искаш. Както споменах, чичо ми беше господар на Уилдън и се ожени за лейди Катрин малко преди неприятностите ми да започнат. Дотогава аз бях единственият наследник. Бях щастливо момче, обучавано от господаря на Кормел. Приключих учението си на шестнайсет години.
— На колко години си сега?
— На двайсет и четири.
— Двайсет и четири! Сериозна възраст. Всъщност лейди Розалинд е доста по-млада. Не смяташ ли, че е проблем?
— На колко години е?
— На петнайсет.
— Е, преминала е възрастта за омъжване. Ще бъде жалко да остане стара мома.
— А… И така, какво казваше?
— Умеех да чета и пиша, да яздя кон, да разговарям с много хора, да върша всичко, което е нужно. Бях, смея да кажа, популярен сред връстниците си и имах малко грижи на този свят. Тогава, тъй като и двамата ми родители бяха починали, отидох в Уилдън да живея с чичо си и да науча какви са задълженията на един владетел. Бях усърден; учих за посевите и за хората, за животните, за строителството, макар да не ми бяха съвсем по вкуса. Единствената трудност, която срещнах, беше Теналд, тъй като беше жесток човек. Бяха тежки дни за всички; беше непоколебим по отношение на правата си и го радваше единствено измислянето на някое ново. Налагаше отдавна забравени данъци и безмилостно ги събираше. Вземаше пари от онези, които искаха да се оженят; които искаха да мелят царевица. Намираше причини да лиши хората от собствеността им. Беше изпълнен с подозрения и отмъстителен. Боеше се да не бъде нападнат от неоправданите. Наемаше все повече и повече войници, за да се предпази, а за това му трябваха още и още пари. Войниците бяха разпращани по всяко голямо или малко село на негова издръжка, а той имаше грижата да намери най-бруталните хора за целта. Правех каквото мога, но знаех, че ако му се противопоставям, няма да мога да оказвам и малкото помощ, която ми беше по силите, като си мирувах. Така или иначе, имаше перспектива той да умре и да излекувам раните, които той е нанесъл. Затова си мълчах и това беше грешката ми. Трябваше да го предизвикам, но зад гърба му стояха учените от Осенфуд.