— Защо?
— Защото им даваше пари. Поне аз така си мислех. Всъщност изобщо не е възнамерявал да остави владението на мен. Канел се е да го даде на един от колежите. Те щяха да продължат деспотичното управление над страната, да забогатеят и да разпрострат властта си над целия Антеруолд.
— Сега ти слушай — прекъсна го момчето. — Това е много различно от всичко, което чух до момента. Останах с впечатлението, че тези учени са доста миролюбиви, не ламтят за пари, а са посветени на учението…
— Предполагам, че има и такива, но само защото градовете или владенията ги държат под контрол. Много от тях са алчни за власт. Гонтал, братовчедът на Теналд, е точно такъв. Чичо ми не можеше да разговаря с някого, без да го предаде. Беше обещал Уилдън на мен и на Гонтал, а след това се ожени за Катрин. Тя, както сам си забелязал, е красива и интелигентна, но също се е доказала като амбициозна и безскрупулна. Теналд беше омагьосан от нея, макар да се съмнявам, че тя някога е изпитвала особено уважение към него. Смятах поне, че ще е покорна съпруга и ще го дари с деца, но я подцених. След няколко месеца чичо ми беше мъртъв, убит в гората.
— Спри. Как беше убит?
— Излязъл на лов. Беше открит няколко часа по-късно, смъртоносно пронизан.
— Няма ли вероятност да е било инцидент?
— Трудно е да пронижеш случайно човек на кон.
— Така е.
— Само след час бяха погнали мен и всички твърдяха, че аз съм го сторил. Ето защо започнах да се крия.
— И не си го направил ти?
— Не бях наблизо, макар да не мога да го докажа. Ако бях там, щях да спася живота му дори с цената на своя. Не го харесвах, но той беше от моите хора, от семейството ми. Не бих могъл да посегна на живота му, както не бих могъл да посегна и на своя.
— Значи си заподозрян, защото е нямало да наследиш Уилдън, в случай че на него и лейди Катрин им се роди бебе, а и не си го харесвал. Все добри причини да изглеждаш виновен.
Той кимна.
— Добра причина да започнат съдебно изслушване и да вземат решение, преди да са чули моята версия.
— Предполагам, че изчезването ти им се е сторило като потвърждение на вината ти.
— Те бяха решили да ме обявят за виновен. Иронията е, че не исках Уилдън. Никога не съм мечтал за него. Събиране на данъци, присъствие на сватби и погребения. Изслушване на жалки кавги и оплаквания. Кой би искал подобни неща, кой би живял така? Бих го направил, все пак е мой дълг, но също така пожелавах на чичо си дълъг живот, тъй като означаваше свобода за мен.
— Какво мечтаеше да правиш? Да скиташ наоколо и да си играеш?
— Не — тук той се усмихна тъжно, почти се засрами. — Исках да бъда пътешественик. Да видя неща, невиждани досега. Да достигна далечни места дори през морета. Да открия странни земи и непознати хора. Да разбера кои са и как живеят. Сигурно ме мислиш за глупак.
— Точно обратното. Аз… искам да кажа, че лейди Розалинд харесва съвсем същите неща.
— Така ли? Наистина?
— О, да. Още от съвсем малка искаше да замине на дълги морски пътешествия. До Америка и Индия. Да види пирамидите, лъвовете в Африка, Големия бариерен риф. Да види залеза в Тихия океан, да зърне снега на Хималаите…
— Никога не съм чувал за тези места. Но, о, скъпо момче! Накара ме да се почувствам още по-зле. Накара ме да я заобичам още по-силно.
— Кажи ми, какво би направил, ако реши да избере теб.
— Бих събрал група приятели. Добри и надеждни хора, на които мога да разчитам. Бих построил кораб, с който да предприемем плаване. Тя, аз и те. После бих поел на юг, за да потърся населени места по земите там. Ще разберем дали от другата страна има море, за да отпътуваме към него. Бихме спирали всяка вечер, за да лагеруваме на пясъка на брега. Да разговаряме с онези, които сме открили. Ще вземем някой, който умее да рисува, за да прави скици на сградите и хората, които сме видели. Ще се къпем в морето и ще пируваме.