— А когато приключите? После какво?
— Никога няма да приключим. Да не мислиш, че светът е толкова малък? Ще продължаваме все по-напред и по-напред, от изгрев до залез, докато бъдем твърде стари за пътуване. Ще остареем заедно, тя и аз, свободни от дълг и правила.
— И ето че преминахме на „Одисей“.
— Моля?
Момчето изпусна дълга въздишка.
— Нищо. Наистина звучи прекрасно! Ами чудовищата? Враждебните местни племена?
— Ще убием първите и ще се сприятелим с вторите.
— Храна и дрехи?
— Ще вземем със себе си каквото можем и ще купим каквото е нужно. Можех да имам пари. Само ако…
Лицето ѝ отново посърна.
— Само ако не бях преследван беглец, останал без пари.
— Мислиш, че лейди Катрин е отговорна за това?
— Кой друг? Тя получи най-голямата власт в Антеруолд, когато аз бях съсипан.
— Какво ще правиш сега?
— Искам си името обратно. Никой няма да ми го даде, затова трябва да си го взема.
— Това не звучи добре.
— Ще стане, каквото има да става.
— А това пък е направо безсмислено.
Той хвърли ядосан неодобрителен поглед, а след това изражението му се смекчи.
— Струва ми се, че не разбираш. Тази вечер няма да се случи. Късно е. На мен ми се спи, а и ти се прозяваш. Ела, остани при мен, ще си поделим леглото ми.
— Какво? Категорично не.
— Какъв е проблемът?
— Не мога. Не. Ужасно лоша идея. Наистина. Ужасно лоша. Няма да мога да мигна.
Памархон изглеждаше озадачен.
— Както желаеш — каза той. — В такъв случай ще извикам прислужницата да ти намери друго място.
— Това е мой скъп гост — заяви Памархон, щом тя отново се появи. — Погрижи се за него, както би се погрижила за мен или за господаря си. Дори по-добре. Заслужава голяма почит, колкото и да е млад. Заведи го някъде, където да се наспи добре.
— И къде по-точно?
— Съвсем забравих, че не познаваш лагера. Боя се, че ще трябва да те помоля да делиш подслон с другия ни посетител. Утре ще направя по-добра организация.
Прислужницата се поклони.
— Насам, млади господарю. Лека нощ, сър. Желаете ли да се върна?
Памархон се усмихна.
— Не, жено. Късно е, а ти достатъчно се умори. Върви да се наспиш. Нека сънят донесе и на двама ви наслада и отмора.
Вечерята приключи, а Памархон знаеше, че няма да успее да заспи. Разговорът беше объркал духа му. Беше страхливец; още в мига, в който това момче Ганимед седна срещу него, той знаеше кой е всъщност. Разбираемо беше, че Антрос не се беше досетил; той никога не я беше срещал, а и тя беше добре дегизирана. Но още в мига, в който я зърна, той почувства познатия трепет в сърцето си.
Беше запазил самообладание, тъй като се съмняваше, че ще може да говори пред нея така открито и свободно, ако тя беше признала директно коя е всъщност. Ето защо той беше излял сърцето си и беше попитал дали има някакъв шанс да прояви благосклонност към него.
Тя беше отговорила, че има. Беше казала, че би могла да го заобича. За миг Памархон си позволи да се надява и си представи себе си с нея, застанал на носа на огромен кораб, плаващ по морета…
После се върна на земята. Той беше, както тя каза, човек извън закона, който се спотайва в периферията на обществото. Тя беше права; това беше продължило твърде дълго. Настъпило бе време за действия.
Той тихо приближи до колибата на Антрос и надникна вътре.
— Антрос, приятелю — заяви. — Взех решение. Започваме утре. Предупреди мъжете, които ще са ни нужни и ги подготви да получат инструкции сутринта. Джон ще е водачът; ще избере още трима. Те трябва да отидат в Осенфуд и да се скрият там. Ако дотогава не сме готови тук, след пет дни те ще изпълнят плана ни за Залата на историята.
46.
Обясненията на Анджела по време на обяда разстроиха Роузи. Да изключи Антеруолд? Каза го така, сякаш не беше нещо повече от това да изключи телевизор, само че хората в телевизора не бяха живи и дишащи. Какво щеше да се случи с тях? За пръв път започна да се чувства затънала в невероятната сложност на своята ситуация. Каква щеше да бъде нейната отговорност, ако просто стоеше настрани и допуснеше това да се случи? Съучастничество в убийство в огромен мащаб?