Защо не можеше Антеруолд да бъде оставен на мира? Не причиняваше нищо лошо на никого. Дали наистина беше разумно да вярва дотолкова на тази жена? Тя предполагаше, че Анджела казва истината и действително идва от бъдещето, тъй като това даваше възможно най-доброто обяснение за всички принадлежности в мазето на професор Литън. Но историята, че се наложило да избяга от някакви лоши хора… тя не звучеше толкова правдоподобно. Ами ако Анджела беше лошата, а онези хора, които я преследват — добрите? Ами ако се доверяваше на опасен престъпник? Или дори на пълна лунатичка? Как можеше да направи разлика? Що за човек би могъл така спокойно да говори за унищожаване на цяла вселена?
Какво искаше Роузи Уилсън? Интересно. Докато беше в Антеруолд, всичко ѝ се струваше напълно естествено, а животът ѝ тук у дома беше само като неясен сън. Сега, след като се беше върнала, тук ѝ изглеждаше по-истинско. Антеруолд беше избледнял като спомен от лятна ваканция. Лежеше в безформеното си легло у дома и не можеше да си представи да остане там до края на живота си, повече, отколкото на плажа в Девън. Памархон беше като… какво? — ваканционен романс, изживян с пълното съзнание, че ще продължи само седмица. Разменяте си адреси, обещавате да си пишете, но така и не го правите.
Връщането от ваканция може да причини известен шок и Роузи си даваше сметка, че ще ѝ се наложи да плати висока цена за удоволствията си. Щеше да получи наказание в училище и щеше да е истинска късметлийка, ако не я изключеха, задето беше излъгала, че е на допълнителна репетиция на хора, а всъщност се беше шляла с момче. Не го беше направила наистина, но това беше най-логичното обяснение за краткото ѝ изчезване. А и родителите ѝ; не беше нужно да отгатва тяхната реакция. В мига, в който беше влязла през вратата — издокарана, с маникюр и прическа, — те бяха подскочили до тавана. Майка ѝ крещя, баща ѝ заплашваше с колана си. Дори брат ѝ, който не се славеше с особена лоялност, се беше застъпил за нея, никога преди не беше правил нещо подобно.
Също за пръв път Роузи отстояваше позицията си. Категорично отказа да каже къде е била. Заплаши със сериозни последствия, ако някой посмее да я пипне дори с пръст. Смъмри ги за липсата на доверие и за склонността им да мислят най-лошото. Те ѝ крещяха, а тя им отвръщаше с викове. Те взеха да я заплашват, а тя им размаха пръст и хвърли една чиния. Бяха изумени от начина, по който им се опълчи и историята приключи с мрачните предсказания на родителите ѝ за вероятния развой на живота ѝ. Роузи отвърна, че както и да се развие животът ѝ, няма да е толкова отегчителен като техния и този неин коментар даде ново начало на спора им.
Най-сетне тя се оттегли триумфиращо в стаята си, а родителите ѝ отидоха да мият чиниите в кухнята и мърмореха, че няма да ѝ се размине току-така.
Разбира се, че не; вече се бяха обадили в полицията, бяха я обявили за изчезнала и организирали издирване. Сега искаха да извикат полицай, който да я уплаши с разкази за пропаднали жени. За щастие полицаят беше сравнително спокоен, когато все пак се отби на следващата сутрин. Е, така или иначе Роузи се беше появила, отбеляза той, и очевидно не се беше сблъскала с истински проблем.
— Изглежда не е пострадала — беше заявил сержант Малтби успокоително. — Често вършат подобни неща, знаете. Младите хора не са каквито бяха преди. Ще направя проучване да видя дали не се е забъркала в нещо, ако желаете, но предлагам да я оставите, докато е готова да говори.
Макар че, помисли си той, ако имах такива родители и думичка не бих им казал.
Роузи беше доста удовлетворена от кавгата с родителите си и неочакваната победа. Беше притеснена, че ги е разстроила, но си каза, че всъщност не е направила нищо чак толкова лошо и нямаше смисъл да обяснява. И все пак не гореше от желание отново да се кара с тях, затова не остана особено доволна, когато звънецът на входната врата звънна на следващата сутрин и майка ѝ пусна вътре Анджела Миърсън.
Тя се опита да отпрати посетителката, обясни, че Роузи е неразположена и не бива да я безпокоят, но Анджела я избута.
— Няма абсолютно никакво значение — заяви важно тя. — Трябва да я разпитам.
— Не можете. Невъзможно е.
— В такъв случай ще повикам полиция.
Това свърши работа. Майката на Роузи се замисли над перспективата да пристигне още една полицейска кола и Роузи да бъде изведена пред цялата улица.
— Въпросът е сериозен — настоя Анджела. — Сега вървете и я доведете.
След пет минути Роузи се появи изключително подозрително настроена, уморена и сърдита, много различна от уверената млада жена, която беше завела на обяд предния ден.