— Госпожице Уилсън, наредено ми е по силата на закона за официална поверителност да ви отведа за извършване на оценка на състоянието ви.
— Какво?
— Идвате с мен.
— Не искам. Стига ми толкова.
— Няма значение. Помощта ви е жизнено важна. Държавни дела. На най-високо равнище.
Роузи се намръщи и кимна.
— Добре. Ще дойда.
На тръгване Анджела кимна на майка ѝ, която ги гледаше със странно изражение.
— Надявам се да не сте останали с грешно впечатление — каза строго тя. — Гледате неодобрително и критично, а това с нищо не помага на външността ви, която и без друго не е забележителна. МИ6 силно се възхищава от тази млада жена, чиято служба на страната ѝ е известна на хората от значение. Съдейки от киселата ви физиономия вероятно си въобразявате какви ли не нелепи неща. Е, нека ви изясня положението. Това е строго секретен въпрос и Роузи няма да го обсъжда с вас, а вие няма да я разпитвате. Не сте на нейното ниво на надеждност. Разбрахте ли?
— Ужасно съжалявам, ако имаш неприятности с родителите си — каза след малко Анджела. — Предполагам, че е така. Въздухът у вас може да се реже с нож. Убедена съм, че вината е изцяло моя, ако не броим проблемите, причинени от безразсъдното ти любопитство.
— Това не звучи много като извинение.
— Нямам голям опит с подобни неща. Но направих всичко по силите си, за да помогна.
— Мама беше като вцепенена. Идеята за благодарността на нацията я заплени.
— Предлагам, ако ти задават въпроси, да се държиш потайно, да потупваш носа си многозначително и да мърмориш, че не е нужно да знаят. Сега имам нужда от твоята помощ.
— Не съм сигурна, че искам да помагам. Не съм разстроена заради родителите си. Разстроена съм заради вас.
— Защо?
— Искате да изключите Антеруолд. Така казахте. Мисля, че това е ужасно намерение.
Анджела изръмжа.
— О, стига! Роузи, няма време за това. Нещо лошо се случва и може да се наложи самата аз да отида, за да оправя нещата.
— Мога ли да дойда и аз?
— Не. Ти вече си там. Точно това имам предвид.
— Но аз съм тук.
— Да. А също и там. Вероятно.
Роузи присви очи.
— И на двете места едновременно?
— Уви.
— Надявам се да сте забелязали колко спокойно реагирах на това?
— Справяш се много добре. Щом се върна, дадох си сметка, че пръстените, които носеше, са объркали машината, тъй като профилът ти не е отговарял на този при влизането ти. Не е знаела дали да те пусне или да те остави там, затова е направила и двете. Това си е истински късмет, тъй като ако беше решила да не направи нито едното, кой знае какво щеше да стане с теб. Ето причината за лепкавото усещане, което беше изпитала. В този момент те е дублирала. Една от версиите — ти — се върна обратно. Другата остана в Антеруолд. Докато си там, не мога да го изключа.
— Добре.
— Не е добре. Все още не знам какво точно е Антеруолд, но в крайна сметка логичните резултати от събитията ще го свържат със сега. Тук. Когато това се случи, могат да последват цял куп неприятни последствия.
— Защо неприятни?
— Цяла вселена, развихрила се наоколо като бик в магазин за порцелан, едва ли е нещо приятно. Всичко, което не пасва, ще бъде изтрито.
— Уверихте ме, че знаете какво правите.
— Може и да съм проявила малко повече оптимизъм — отговори тя крайно неохотно. — Не прибавих теб към изчисленията си. Както и още няколко неща. Какво знаеш за произхода на Антеруолд? Откъде се е взел?
— Нищо. Хората там говорят за гигантите. Но на практика никога не споменават нещо, което предхожда завръщането им от изгнание и нямам представа какво е представлявало то или откъде са дошли.
— Струва ми се, че Хенри е бил вдъхновен от дорийските гърци. И те не са знаели откъде идват. И не ги е било грижа.
— Може да има подсказки в Историята. Джей казва, че неговият учител Хенари е най-мъдрият от мъдрите, така че може да попитате него. Разбира се, може да попитате и професор Литън. Все пак всичко е измислено от него.
Анджела спря.
— Знаеш ли, че тази идея изобщо не ми беше хрумнала? Благодаря ти.
— Какво все пак ви е нужно да знаете?
— Първо, дали е в бъдещето или миналото в сравнение с тук.
— Ами това е лесно — отвърна Роузи. — Бъдещето, разбира се.
— Откъде знаеш?
— „Казабланка“. Мислят че песента от „Казабланка“ датира от прастари времена, а професорът ми каза, че е написана преди двайсетина години. Същото се отнася и за други песни.