— Дълга история — тя си пое дълбоко дъх. — Защо напоследък всичко е толкова трудно?
— А какъв беше този сложен ритуал?
— Движенията настройват определени мисловни модели, които машината възприема като инструкции.
— Умно.
— Напълно рутинно. Сега ще включа и теб и искам следващия път да го направиш ти, да видим дали ще реагира правилно и на твоя мозък. Чайникът настройва годината и месеца, тиганите задават деня и часа, а двете чаши за чай местоположението. Точността не е до минути. Ето — тя подаде на Роузи лист хартия.
— „Коленичи на пода…“
— Трябва да го направиш, не да го прочетеш. Двете дейности използват различни части на мозъка.
Роузи я погледна колебливо, после се съсредоточи, отпусна се на колене на пода и преброи до шест. След това се приближи до прозореца и затананика със затворена уста. Завъртя се три пъти, вдигнала лявата ръка пред гърдите си, завъртя чайника шест пъти и накрая одраска дясното си коляно.
Светлината веднага се появи и отново избледня.
— Грешно ли го направих?
— О, не. Идеално беше. Това е само тест. Наистина е добре. Имаш вродена дарба. Трябва да е, защото си толкова млада. Съзнанието ти не е задръстено.
— Благодаря — отговори Роузи, доволна от комплимента.
— Нека тогава си върнем господин Чън.
— Какво?
— Убедих един човек да иде и да проучи мястото. Трябваше да остане там шест дни и е време да го доведем обратно.
Тя се зае с работата, направи още някои настройки, светлината се върна и този път се задържа. Гледката от другата страна беше сива и изглеждаше студена.
— Вали — каза Роузи.
И двете се взираха напрегнато, за да доловят някоя следа, но успяха да установят единствено, че е средата на деня. Най-после Анджела измърмори сърдито:
— Изглежда ще трябва да ида все пак. За беда Чън не е тук. Надявам се да не е срещнал трудности. По-добре да прибегна към резервния план.
Тя подхвана отново странния ритуал, а гледката се размаза и после отново се оформи. Беше странно за гледане. Сцената изникна от нищото; първоначално имаше само сива светлина, а после малко по малко се оформиха силуети, очертанията се засилиха и цветовете се промениха. Известно време картината беше мътна и размазана, но накрая започнаха да се различават трева, дървета и небе.
— О, вижте — ахна Роузи. — Това е Олтарът на Изгнаника. Виждате ли? Там, в далечината. Онзи камък.
— Познато ли ти е?
— Близо е до мястото, където пристигнах.
— Отлично. Точно това целях; ставам все по-добра. Значи сме наясно с мястото. Ами времето? Това е проблемът. Идеята е да е пет дни след твоето пристигане там. О, боже!
И двете едновременно зърнаха движение отляво. Първо един силует, все още не напълно оформен, а после и още. Машината започна да изчиства образа, очертанията станаха по-ясни, придобиха цвят и материя и изведнъж Роузи нададе радостен вик.
— Вижте! Това е Хенари. Сещате се, ученият.
Анджела го огледа внимателно.
— Изглежда като самия Хенри. Този дърт егоист.
— И Джей и… о, вижте! Ето го Памархон и…
— Махни се от тук. Бързо. Мърдай!
Анджела изведнъж излезе от образа на дама с чайник и грубо избута Роузи встрани. Беше силно разтревожена и имаше причина за това.
Там, в средата на картината, се виждаше самата лейди Розалинд.
— Стой настрана. Тя не знае, че съществуваш и ако разбере, изчисленията ми ще се разстроят.
В този момент двете чуха някой да вика от антрето горе.
— Анджела, ти ли си долу?
Анджела извъртя очи.
— О, не сега, Хенри, моля те — измърмори тя. — За бога! Защо не мога да остана на спокойствие? Какво прави той тук?
— Все пак къщата е негова.
— Анджела, би ли се качила горе, моля?
— Ще трябва да се отървем от него. Хайде.
Тя изключи перголата, пусна Роузи да мине и се качи по паянтовите стълби след нея.
47.
Доста след зазоряване на следващата сутрин прислужницата Кейт тръгна през гората към потока, за да отмие съня от очите си. Беше попитала къде да отиде и се беше постарала да се разбере, че намеренията ѝ са напълно невинни; не искаше да получи стрела в гърба заради недоразумение. Седна на един речен камък, започна да мие почернелите си мръсни стъпала и гледаше как пръстта се отлепва в ледената вода и отплава по течението, потапяше ръцете си сред вълничките.
— Добро утро — каза някой зад нея.
Беше Памархон; беше се промъкнал така тихо, че не го беше чула, докато не заговори.
— Ясно е, че живееш в къща — подхвърли той. — Бях шумен като търчащо прасе.
— Е, тогава бих искала да те видя тих някой ден.