Джей наистина се бореше със сълзите.
— Какво си му казала? — Розалинд се извъртя настоятелно към Кейт.
— Дал е дума, че няма да се опитваме да избягаме.
— И?
— Той няма право да дава дума от мое име.
— Няма ли да е по-добре, ако снишиш гласа си? — попита Розалинд. — Нямам представа за какво говорите. Не е имал предвид това.
— Разбира се, че това е имал предвид. Ако аз избягам, залогът ще е неговият живот.
— Значи ще го направите двамата.
— И да живеем с позора, че не сме удържали на думата си?
— Ами… да. Искам да кажа, че сигурно има и по-лоши неща.
— Глупаво момиче.
— Не съм — възрази категорично Розалинд. — Не смей да ми говориш по този начин. Не смей.
Двете жени се втренчиха гневно една в друга.
— Тя е права — измърмори Джей.
— О, замълчи, Джей — каза Розалинд. — Вече и без друго причини достатъчно беди.
Джей послушно потъна в мълчание, а те двете отново се счепкаха.
— Кое е толкова ужасно? И не ми излизай с глупавите теории за господарката на Уилдън. Тук може и да си ужасно важна, но не и там, откъдето аз идвам. Както виждам, в момента важи и за тук. Изобщо не ме е грижа. Дотегна ми от всички вас.
— Всичко е подчинено на честта. Не разбираш ли?
Розалинд поклати глава.
— Съпругът ти е бил убит, разбирам. Или ти, или Памархон сте отговорни за това. Всеки от вас с радост би убил другия, но се тревожите за едно обещание? Да не сте напълно побъркани?
— Нека обясня — намеси се Джей. — Разбери, всичко опира до първо ниво от Историята…
— Не ме е грижа за Историята — прекъсна го Розалинд. — Не ме е грижа. Толкова много, че почти боли. Мили боже, хора! Не спирате да завъртате всичко около някакви остарели приказки. Нищо чудно, че живеете в колиби, пътищата ви са кални, нямате централно парно. Искам гореща вана и препечени филийки. Имате ли История за това? Не. Затова не мога да си ги получа. Искам бял нарязан хляб с масло и сладко и чаша хубав чай, а вместо това ми говорят кое се прави и кое не, какво се казва или не се казва в Историята. Не можете ли да пораснете?
Тя замълча, а Джей я зяпна с отворена уста; Кейт изглежда беше изпаднала в шок и също не продумваше.
— Вижте — заговори по-отстъпчиво Розалинд. — Разбирам, че е важно за вас, но не означава нищо за мен. Виждам единствено, че се намирате в безизходица, вероятно дори сте в опасност и не правите нищо по въпроса. Аз също съм в безизходица и искам да се прибера у дома. А не мога. А вие се тревожите единствено дали било правилно. По-зле сте и от майка ми.
Розалинд положи всички усилия, за да потисне собствените си сълзи и се отдалечи с отсечена крачка.
Стига да беше малко по-наясно със себе си, щеше да осъзнае, че първото, за което се беше замислила, когато се събуди, беше Памархон. Започна мислен спор и си каза, че Памархон би я разбрал. Щом изпита отчаяние, не ѝ хрумна да потърси помощ от Джей или Кейт, а от човек, който живееше извън закона и беше признал пред нея любовта си предната вечер. Памархон. Висок и красив, с мил поглед и елегантна грациозна походка. Нежният му смях и ужасните танци бяха така приятни, че не се съмняваше в искреността му. Спомни си как докосна бузата ѝ в гората, сякаш за пръв път в живота си беше жива; вълнението, с което я държеше, докато танцуваха, притеснението му, когато я беше изоставил и си тръгна. Спомни си замайването, когато той призна колко е влюбен в лейди Розалинд…
Тя се запрепъва през гората, тъй като не искаше да допусне някой да види сълзите ѝ, беше достатъчно разумна, че да се отдалечи достатъчно, преди да се срине край ствола на едно дърво и да излее очите си с разтърсено от хлипането тяло.
Ами сега? В съзнанието ѝ се появяваше някой — за предпочитане Памархон, — за да я попита какъв е проблемът. Съчувствие, разбиране. Така се случваше във всички книги, които беше чела. Спря да подсмърча и се огледа наоколо. Нямаше никого. Ако наистина основата беше историята на професор Литън, искаше ѝ се да се върне и да поработи още по сцените с влюбването.
Можеше да седи тук и да се самосъжалява, а кората на дървото да се впива в гърба ѝ; или да стане, да избърше очите си и да направи нещо. Розалинд се загледа в бръмбар, който се мъчеше да завлече някъде едно клонче. Какъв беше смисълът? Но той не се отказваше, стараеше се с всички сили и тя се почувства засрамена. Бръмбарът нямаше кой знае колко мозък в главата си, но знаеше какво иска.
Тя се изправи, изтупа праха от себе си и пое устремено към лагера.
Памархон беше потънал в задълбочен разговор с приятеля си Антрос, когато гостът му от предната вечер влезе. Той се усмихна, щом го зърна.