— Разбирам. Тази книжка, която сте намерили днес. Това ли са данните?
— Вероятно. Ако е така, значи вие и Ханслип имате всички основания да назовете цена.
— Това откриване на Анджела Миърсън практическо ли е, или чисто теоретично?
— Тя построи машина, за да я тества, но все още е в много ранен етап на развитие.
— Споровете. Защо я предизвикаха да изчезне?
— Тя смята, че откритието ѝ позволява пътуване във времето, а не до паралелни светове. Документът ще позволи изобретението ѝ да бъде използвано, а ако е стар — имам предвид наистина стар — може също така да отговори на въпроса дали тя е права. Доколкото разбирам, ако е права, може да е твърде опасно да се използва.
Силвия хвърли поглед към Емили, но тя само си взе парченце хляб и се загледа замечтано в другия край на залата, сякаш случващото се нямаше нищо общо с нея.
— В такъв случай — каза Силвия — мисля, че ще е по-добре да разберем. Емили? Би ли завела господин Мур в Уелс, за да се види с Кендред?
Джак и Емили изчакаха отвън на улицата, докато се появи антично возило, ръждясало и шумно, а после потеглиха с агонизиращо бавна скорост. През първия половин час Емили се взираше в останалите превозни средства минаващи наоколо, докато Джак периодично смъкваше прозорците и се вглеждаше в небето над тях.
— Мисля, че е чисто — каза след малко той. — Ако имаше някой, щяха да ни спипат в мига, в който излязохме през вратата.
— Сигурен ли си?
— Да.
Кракът ѝ от време на време се отъркваше в неговия. Беше трудно да се концентрира върху нещо друго.
— Не си член на елита, нали? — попита тя. — Знаеш твърде много за наблюдението, нямаш нищо против да спиш на някоя пейка, не се шокира при първото си посещение в Отстъплението. Освен това изглежда не знаеш нищо за науката. Е, кой си ти?
— Наистина ли искаш да знаеш?
— Без тайни. Те са лошо нещо между приятели.
— Преди работех в полицията. Под прикритие. Покварих се и вместо да премина през процес на пречистване, задължителен за връщането ми на длъжност, аз напуснах.
— Минало?
— Пето ниво на осведоменост. Поставен съм толкова ниско, тъй като в рода ми има следа от неподчинение. Един от прародителите ми е бил екзекутиран за неподчинение и трябва да минат още две поколения, преди да се приеме, че проблемът е изчистен.
— Какво искаш да кажеш с това, че си се покварил?
— Трудно ми беше да изпращам хора в света на масите. Започваш да харесваш тези, които трябва да наблюдаваш; започваш да ги разбираш, да им симпатизираш, да им намираш извинения. В моя случай бях зачислен към екип за наблюдение на групи от ренегати и оценяване на степента на заплаха, която те представляват. Реших, че изобщо не представляват заплаха, но не беше отговор, който някой искаше да чуе. Казаха ми, че съм променил възгледите си, аз възразих и — ето ни тук сега. Край на историята. Накрая се озовах на остров Мъл, за да следя за хора, които крадат служебните химикалки. И все пак заплащането е добро.
— Как си могъл да направиш нещо подобно?
— Как можеш да поддържаш ред в безреден свят? Ти познаваш историята, знаеш колко хора са били убити през вековете, колко безсмислици и погубване е имало. Не мислиш ли, че си струва да опиташ да овладееш естествената склонност към насилие на хората?
— Ами естествената склонност към насилие на този Олдмантър?
— Той действа според закона.
— Лесно е, ако ти си този, който пише закона.
Беше се отместила, така че вече да не се допира до него.
Пристигнаха късно през нощта, след като бяха вървели през запустели земи, чукари, а след това хълмове и още по-високи хълмове. Емили се движеше с лекота и устременост, макар че носеше тежък багаж. Джак с усилие поддържаше темпото. Беше в добра физическа форма, но не му се беше налагало да върви толкова дълго досега. Освен това Емили беше изцедила енергията му. Беше изключително любезна, но хладна. Това му се струваше странно обезпокоително. Искаше му се тя да го харесва.
Ето защо се зарадва, но беше и леко обезпокоен, когато на следващата сутрин тя дойде в студената стая, в която беше спал.
— Стори ми се, че те чух. Добре ли си?
Той кимна.
— Изглеждаш изтощен. Не поддържаш достатъчно физическата си форма.