— Не ме устройваше. Не го исках. Исках нещо, което не можех да имам въпреки всичките привилегии.
— Какво беше то?
— Свободата да не правя нищо, ако пожелая. Да казвам каквото пожелая без последствия. Да мисля, както ми е приятно. След като майка ми вероятно прилича на мен в много отношения, не знам как е оцеляла, без да полудее.
— Възможно е да е станало точно така. Но какъв е смисълът от свободата? Мислиш ли, че можеш да промениш нещо?
— Разбира се, че не. Ние чакаме.
— Какво?
— Светът да се промени от само себе си. Това е една от истините на историята. Всичко приключва. Цивилизации, империи, без значение колко са мощни и силни. Рано или късно достигат до своя край. Щом това се случи, ние ще бъдем там с всичките стари идеи и мисли, запазени и готови да разцъфтят. Не сме настроени разрушително. За някой като Олдмантър дори само мисълта, че обществото ще рухне, вече е престъпление.
— Ще трябва дълго да чакате.
— Да. Много поколения. Докато някой не открие прекия път — тя замълча за миг, преди да продължи. — Рано или късно машините ще спрат, идеите ви ще се провалят и хората ще трябва да започнат отначало. Междувременно ние се задоволяваме да чакаме и да помним.
— Да помните какво?
— Всичко. Всички помним по нещо. Всеки си има задача да запомни важни, жизнено необходими познания в дадена сфера. Да ги пази живи и сигурни. Всяко поколение ги предава на следващото. Идеи за музиката и поезията, за свободата и щастието. История, философия, дори приказки. Всичко, което е било записано и обмислено. Един ден отново ще има шанс. Пазим ги, защото сме убедени, че един ден архивите и библиотеките ще бъдат разрушени. С много вече се случи. Ще остане само това, което е в съзнанието на хората и се предава от уста на уста.
— Как се вписва в тази картина интересът ти към историята?
— Всичко, което е забранено, е важно, а изучаването на историята е забранено от векове, ако не притежаваш необходимия лиценз. Не искат някой да си въобразява, че може да има алтернатива за положението.
— Точно така. Защо да изучаваш грешките от миналото?
— Учат те да разпознаваш слабостите. Едно наистина уверено и силно общество би ли се притеснявало от това? Би ли преследвало хора, които така очевидно са сбъркали? Всички тези институции и правителства, които злоупотребяват с властта си, рано или късно ще започнат битка за превъзходство. Винаги се е случвало така и скоро отново ще се случи. Прекомерното демонстриране на власт не може никого да заблуди. В крайна сметка ще доведе до самоунищожение. На това ни учи историята. Благодарение на майка ми миналото може отново да стане важно.
Тя седна в сянката на високата стена, смесица от ронлив камък и тухли като мозайка, и му направи жест да се присъедини към нея. Той не знаеше как да отговори, затова не каза нищо. Тя беше заблудена, разбира се, но той намираше твърдата ѝ убеденост за впечатляваща. Толкова странно беше някой търпеливо да чака за нещо, което дори някога да се случи, ще е дълго след като той не е сред живите.
— Ами ако грешите?
— Тогава поне ще сме опитали.
— Знаеш ли, че може този път да са решили напълно да ви ликвидират?
— Разбира се. Ако не този път, следващия. От много години сме наясно, че този момент приближава. Кампанията им няма да успее, както не успяха и предишните. Подготвени сме, както виждаш. Ще изчезнем от погледите, ще се скрием и ще чакаме. Когато изгубят интерес, отново ще се появим. Наистина ли са толкова крехки, че няколко стотици хиляди като мен да поставят света им на колене? Ще ми се да можехме.
— Точно затова ви преследват.
— Хайде. Да се залавяме за работа.
— Какво ще правим?
Тя се усмихна.
— Ще вадим моркови, разбира се. Да не мислиш, че предлагаме гостоприемство без отплата?
След няколко часа Емили спря да си почине и остави зачервилия лице Джак подпрян на лопатата си да си върне дъха, а след малко се появи с доволно изражение на лицето.
— Успяхме да установим контакт с доктор Ханслип от твое име. Решихме, че може да е от полза.
Джак я последва до главната сграда и любезно свали ботушите, които беше заел, за да не остави кални следи по излъскания каменен под на преддверието. После си позволи да поспре пред голямата камина, за да стопли ръцете си.
Емили посочи към него обвинително и се засмя.
— Слаб и негоден човек! — каза тя, но в тона ѝ се долавяше нежност.
Щом беше готов, тя го поведе по тъмен коридор към друга стая.
— Без съмнение ще се изсмееш самодоволно, ако ти кажа, че това е нашият комуникационен център — каза тя, отвори вратата и го покани с жест.