— Какво?
— Дръж се надуто. Говори за неща, за които не е чувал. Притесни го с обхвата на познанията си, както направи с мен.
— Притеснила съм ви?
— Определено.
Розалинд поклати глава.
— Ще направя всичко по силите си, за да помогна, разбира се. Но едва ли съм облечена подходящо, за да впечатля когото и да било.
Както предвиди Хенари, Гонтал влезе; не беше достатъчно просто да отвори вратата и да мине през нея; вместо това първо се появиха двама прислужници, отвориха двете крила на вратата, застанаха неподвижно и той пристъпи мълчаливо навътре. След това те излязоха заднешком, затвориха вратите и го оставиха насаме с Хенари и Розалинд. Той я изгледа с любопитство и известно подозрение. Реакцията ѝ, както се надяваше самата тя, показваше безразличие.
Гонтал беше нисък и дебел; малкото коса, която му беше останала, беше тънка и мазна, а лицето му — червено и лъщящо. Той правеше ситни стъпки и опитите му за величественост изглеждаха абсурдни.
— Чух доста за вас през последния ден, млада госпожице — заяви той с приятелска усмивка и се настани на един стол, — и за мен е удоволствие…
— Аз не съм чувала нищо за вас. Моля, представете се подобаващо — прекъсна го Розалинд и пренебрежително повдигна вежди — и не си спомням да съм ви давала разрешение да сядате.
Със сериозна смесица от изненада и раздразнение Гонтал се поколеба, а след това неохотно се надигна и посвети следващите няколко минути на представянето си.
Розалинд наклони глава настрани.
— Радвам се да видя, че сте дебел — каза разсеяно тя, загледана в огледалото на стената. — Както казва Цезар: „Нека имам край мен хранени хора; гладните мислят много: такива хора са опасни“. Познавате Шекспир, разбира се? Първо действие, втора сцена?
— Разбира се — отвърна бързо той. — Естествено.
— Добре — каза тя. — Мнозина не оценяват красотата на поезията му, нито пък силата на морала му. С нетърпение чакам да си поговорим за това в определен момент. Вероятно за Хамлет или за Елвис.
— Ще бъде удоволствие да поговоря с дама с такива познания — отговори нервно той. — Но аз дойдох само да ви приветствам в Уилдън и уви, нямам време за подобни дискусии в момента. Надявам се да мога да се извиня, тъй като имам уговорена среща.
— Ах — отвърна тя и неодобрително размаха пръст срещу него. — Никога не бива да започвате изречение с „Но“. Това е съюз, нима не знаете? Като такъв трябва да съюзява две части на изречението. Не може да стане, ако е в началото му и не изпълнява предназначението си. Не бива да казвате също „Надявам се да мога да се извиня“. Вие молите мен за разрешение, а не заявявате способностите си. Трябва да е „Надявам се да бъда извинен“, „бъда“ се използва като спомагателен глагол. И на последно място, не бива да завършвате изречение с причастие. Отвратително е. Трябва да кажете „имам уговорена среща, на която трябва да присъствам“. Както казва пралеля Джеси: Има място за всичко и всичко си е на мястото. Отнася се и за граматиката, и за живота. След като имате крака, предполагам, че можете да вървите, и доколкото ми е известно, сте в състояние да го направите.
Щом се окопити, Гонтал се изниза през вратата, двамата останаха насаме и настъпи дълго мълчание, преди Хенари да каже:
— Като казах да го притесниш, нямах предвид да уплашиш до смърт бедния човек.
— Не ставайте глупав. Говорех безсмислици. Сигурна съм, че и аз не съм разбрала цитата съвсем добре.
— Какво си ти, Розалинд? Откъде идваш?
Розалинд го погледна сериозно.
— Повече се интересувам какво сте вие — каза тя. — Нека се опитам да обясня. Джей казва, че вие сте най-мъдрият човек, когото познава, най-внимателен, разумен и мил. Катрин твърди същото.
— Много благородно от тяхна страна, макар и да се очаква да чуеш подобно нещо от ученик за учителя му.
— Не, той наистина вярва в това и мисля, че има право. Затова ще ви разкажа една история, която буквално ще ви разбие.
— Моля?
— Имам предвид, че ще ви се стори невероятна. Все пак искам да знаете, че ще ви кажа истината. Абсолютната, категорична и пълна истина. Ще можете ли да ми повярвате? Отговорете ми искрено, защото е наистина важно.
— Ще се постарая.
— Хубаво. Добре — започна тя, като си пое дълбоко дъх. — И така. Не идвам от този свят.
— Известно ми е — отговори Хенари. — Трябва да си пътувала много…
— Не. Нямам предвид това. Не знам дали изобщо съм пътувала. Говоря сериозно. Живея в град, населяван от петдесет хиляди души. В Лондон живеят осем милиона. Пътуваме с кола или влак. Някои хора пътуват по въздуха със самолети, летящи със стотици километри в час. Войниците имат огнестрелни оръжия, а не мечове. Купуваме храната си от магазини, всичко е запечатано в консервни кутии. Начело са кралица и министър-председател. Гледаме телевизия и слушаме радио. Имаме Коледа, рождени дни, Северен полюс. Времето е гадно. Караме велосипеди. Учим френски, а текстилната индустрия е съсредоточена в Манчестър. Нямаме История. Не разбирате ли? Съвсем различен свят е и стигнах до тук, като направих една крачка през стара желязна конструкция в мазето на един човек. Ако ви се струва зле, мога да ви кажа, че дори още не съм започнала.