— Да. Тук има от всичко. Може ли да се съсредоточите върху основната задача?
— Нали разбираш, че не съм в най-добрата си форма? Все пак не всичко е… разбираш… нормално.
— Съвсем скоро няма да ви прави никакво впечатление. Защо сте облечен така?
— Това е халатът ми. Тъкмо си бях взел вана.
— Ето откъде идва този божествен аромат, който така впечатлява всички, както изглежда.
— „Олд Спайс“.
— Вписвате се в ролята — продължи Розалинд. — Те смятат, че сте призован, за да председателствате делото.
— Защо резултатът е толкова важен?
— Защото ако нещата се объркат, Гонтал ще получи Уилдън, ще го обедини с Осенфуд и…
— … комбинацията е изключително силна и равновесието в цял Антеруолд ще се наруши. Да, да. Помня. Ето че е нужен някой, който да вземе Соломоново решение.
— Вероятно. Но разполагаме само с вас, а вие очевидно не можете да си спомните собствения си замисъл. Затова може ли само да слушате и да изглеждате сериозен? Поне ще спечелим малко време. Вървете и седнете на онзи камък там. Ще организирам церемонията, а вие ще играете ролята на дух с невероятна мощ.
— Все още ми се струва нелепо.
— Имате ли по-добро обяснение за факта, че стоите насред полето, заобиколен от поклонници, облечен в халата си за баня.
— Добре. Ще се постарая. Но не се отдалечавай, в случай че имам нужда от помощта ти.
— Ще отхвърли ли някой доказателството, което вижда със собствените си очи? Има ли някой, който да отрече, че Изгнаника се завърна, както беше предречено? — попита Розалинд, след като Литън вече се беше настанил върху надгробния си камък. — Някой ще отрече ли, че беше призован на това място и в този момент, с неясна цел? Има ли някой, който смята че е по-велик от него? Че има повече право да води процеса?
Никой не гъкна. Тя се втренчи в Гонтал, но той се престори, че не забелязва.
— Има ли някой съмнения, че ако волята му бъде престъпена, наказанието ще бъде толкова сурово, че от Антеруолд няма да остане следа?
Чу се тихо мърморене, което прозвуча като съгласие.
— Памархон и Катрин, обвиняеми. Джей, защитник, Хенари, защитник. Пристъпете напред.
Хенари пристъпи напред, по-притеснен дори и от ученика си. Отиде пред олтара и се поклони. Джей последва примера му. И двамата усещаха спокойния мъдър поглед, който ги изучаваше с любопитство и известна топлота.
Преди да е успял да каже нещо, Гонтал също излезе напред и застана пред фигурата върху олтара.
— Смирено моля за правото да говоря, за да предотвратя огромна несправедливост — изрече той.
— Ти трябва да си Гонтал — предположи Литън. — Вероятно най-високопоставен по тези земи, познат сред приятели и врагове като Гонтал Дебелия. Така ли е?
Гонтал пристъпваше от крак на крак.
— Каква е тази несправедливост, която толкова те тревожи?
— Хенари не може да защитава Памархон — заяви той. — Това ще опорочи валидността на процеса.
— Какви са основанията ти да мислиш така?
— Той е близък приятел на Катрин. Всички ще бъдат загрижени, че няма да защитава Памархон достатъчно добре, в нейна полза.
— Какво предлагаш ти?
— Процесът да бъде отложен, докато не се открие по-подходящ адвокат.
— Идеята ти е добра, Гонтал… Да, много добра. Не си ли съгласен, Хенари?
— Ще говоря така, както изисква дългът ми — отсече Хенари.
— И ще бъде твърде неприятно за всички засегнати, ако разбирам правилно. Гонтал не иска да бъдеш поставен в неблагоприятна позиция. Много мило и разумно от негова страна. Браво, уважаеми.
Той кимна одобрително към Гонтал, който сега се усмихваше.
— Напълно прав си, Гонтал. Не е редно Хенари да защитава Памархон. За щастие подходящ адвокат е на разположение, така че не е нужно да отлагаме процеса.
— Кой е той?
— Ти, човече. Ти. Знаеш много добре, че през последните няколко години си посветил всяка минута да следиш работите му, проучил си всеки дребен детайл от обстоятелствата, с надежда да откриеш нещо, което да ти позволи да изместиш Катрин от мястото ѝ. Стоиш буден по цяла нощ и репетираш речта, която ще държиш, за да бъде прокудена. Сега е твоят шанс! Какъв късмет, а?
— Боя се, че ще се наложи да откажа.
— Боя се, че няма да имаш този шанс — последва гръмкият отговор.
Гонтал се взираше в този, който изглежда, знаеше всичко за него.
— Ще защитаваш Памархон. Няма какво повече да говорим.
Гонтал се поклони и се оттегли.
— Как беше това? — прошепна Литън на Розалинд.
— Доста добре — отговори тя. — Идва ви отвътре.