Колегите му биха отправили сериозни критики, че го е запазил за себе си. Имаше причина да не се знае нищо за мрака и тя беше основно, че хората не искаха да знаят. Изгнаниците са се завърнали, установили са се и историята е започнала. Хората вярваха едновременно в две неща: че не е имало преди и че то е било епоха на гигантите.
Учените от своя страна се бяха съсредоточили върху Историята, която започваше от Завръщането. Всичко останало бяха митове и алегории, оставени на мистиците, аскетите, гадателите и побърканите. Имаше много такива, те вярваха в пророчества, знаци и скрити значения. Постоянно се водеше борба да им се попречи да пълнят главите на хората с глупави идеи за богове и бедствия. Ще настъпи краят на света; ще се появи Вестител и ще призове пратеника на божествената сила. Той ще отсъди дали Антеруолд ще получи опрощение, или ще бъде разрушен. Нужен беше извратен ум да разчита такива неща в текстовете, освен ако преднамерено не се цитираха извън контекста. Като скри документа, той го беше предпазил от изгубване в архивите или използване за насърчаване на невежите.
Беше се натъкнал на него, когато Катрин, още в периода на предана съпруга, подреждаше стаята с архивите, занемарена от съпруга ѝ. Основно правни документи, мемоари на отдавна починали членове на владенията, данни за добивите и други подобни, мръсна и неблагодарна работа, която беше отнела седмици с помощта само на шепа помощници. Ръкописите бяха в оловна кутия, поставена в дървено ковчеже с железен обков.
— Искаш ли да ги вземеш? — беше попитала Катрин.
Той беше поклатил глава.
— Още не. Не, докато не знам какво представляват.
— Но как ще узнаеш, щом не можеш да ги прочетеш?
— Работа, господарке моя — отвърна с усмивка той. — Потта на челото ми, трудът през годините. Постоянство и усилия. Щом аз не мога да ги разчета, никой не може. Ето защо не лишавам науката от нищо.
— Арогантен си! — заяви тя. — Дори и да си прав. Кажи ми защо е толкова важно.
Беше ѝ обяснил, а тя го изслуша с жив интерес.
— Откъде сме дошли? Кои сме? Кои са били гигантите? Съмнявам се, че това ще даде отговори, но може да загатне нещо.
— Ще се случи ли?
Той се усмихна унило.
— Как мога да знам? Досега успях да разплета само няколко кратки изречения. Разказва се за младо момче, което получило видение на върха на някакъв хълм. Името му е Джей. Най-дългият пасаж гласи: „Усмихна се още веднъж със сияйна небесна усмивка, която върна топлината в тялото му. Вдигна ръце — жест, който Джей прие като знак за мир, — после направи крачка назад и изчезна.“
— Какво мислиш, че означава?
— Не виждам никакъв смисъл. Очевидно има дълбоко религиозно значение. Споменаването на небесното и топлината в едно изречение предполага връзка между възвишеното и утехата. Обърни внимание на думите „който Джей прие“, внушават съмнение и скрита заплаха. Но това е само пасаж от голям текст, който остава неясен за мен. Има и още един, по-дълъг, но не мога да го прочета.
После проблемът си остана до деня, няколко месеца по-късно, когато по време на Посещение Хенари беше прекъснат от въпроса на дете. Щом разпита семейството за момчето, понесе най-големия шок в живота си.
— Моля да му простите, моля. Той не е на себе си. Днес на хълма претърпя голяма уплаха… казва, че видял момиче. Нали всички ние…?
— … си измисляме разни неща. Вижда фея. После феята се изпарява и никой друг не успява да я види. Разбира се, че става така.
Но името не пасваше. До момента, в който разпита самото момче.
— Всички ме наричат Джей.
През онази нощ Хенари не беше спал. Как беше възможно? Какво означаваше това? Как можеше едно дете да възроди с такава точност изречение от античността?
Той трябваше да открие истината, но Джей не знаеше нищо. Затова Хенари беше взел момчето и се беше заел да го образова. Той се справяше добре; всъщност се беше оказал много способен ученик, който беше затвърдил репутацията на Хенари. Хенари грижливо криеше това от своя ученик. Разбира се, Джей знаеше, че е доста умен, но Хенари не искаше той да се възгордява, тъй като „гордостта размътва съзнанието и замъглява духа“. През цялото време чакаше, а всеки път щом отидеше в Уилдън, вадеше ръкописа и работеше още малко върху него. Момичето и момчето отново щяха да се срещнат, казаха му думите най-после.
Хенари се разтревожи от това и от изкушението, което представляваше. Опитваше се да разтълкува документа като осветляване на миналото, а ето че той му предлагаше съвсем друг вид пророчество.