Когато отново я срещна, тъкмо започваше да се спуска здрач и той не можа да я разпознае. Стоеше в първия вътрешен двор и се чудеше как ли ще се развие вечерта, когато видя два силуета да приближават към него. И двете фигури се отличаваха с несравнима красота и елегантност, едната висока и руса, а другата малко по-ниска и с дълга златиста коса. И двете бяха облечени в най-изисканите дрехи, които някога беше виждал; на лицата си вече носеха блестящи богато украсени маски, които внушаваха загадъчност. Те нямаха нищо общо с него, помисли си той; неговата роля беше да стои в ъгъла, да ги гледа как го отминават и да им се възхищава от разстояние.
Но те вървяха към него, а по-ниската жена се усмихна. Точно усмивката ѝ го накара да осъзнае коя всъщност е тя, а също така и че създанието до нея трябва да е лейди Катрин. Той падна на коляно и направи дълбок поклон.
— Изправи се, господин Джей — нареди лейди Катрин. — Нямам намерение да те ям тази вечер. Може би утре за закуска?
Джей се изправи на крака, но не я погледна в очите, беше твърде смутен и засрамен.
— Или може би трябва да оставя това на твоя наставник, как мислиш? — добави тя.
— Мога ли аз да се заема с представянето? — попита Роузи. — Да видим сега; иска ми се да го направя както трябва. Изглежда, че е особено важно тук. Мое огромно удоволствие и чест за мен и семейството ми…
— Само удоволствие — поправи я Джей. — Само за господар е редно да се представя с огромно удоволствие. Всъщност в моя случай вероятно би могла да кажеш: мое задължение.
— Тази вечер гарантирано ще изпитате голямо удоволствие — намеси се Катрин. — Всъщност може би е по-добре да го направим едновременно, тъй като Пиршеството започва скоро. Ти си Джейрамал, син на Антус и Антуса, познат като Джей.
Той кимна.
— Тогава и аз ще те наричам така. Приветствам те в дома си, Джей Антусън; дано си щастлив тук, както и у дома си.
Джей остана безмълвен, което по изключение не беше добре. От него се очакваше да даде някакъв отговор. За щастие Роузи не разбра това и се намеси.
— Джей — заговори тя. — Не е ли просто фантастично? Ще има парти и ти ще си мой придружител. Лейди Катрин казва, че щяло да продължи цяла нощ. Никога не съм оставала през цялата нощ. С изключение на една Нова година, когато се измъкнах от леглото, докато всички бяха на долния етаж.
— Ще бъде моя огромна чест…
— О, ще престанеш ли, моля те, така няма да е забавно. След като не мога да помръдна оттук, реших да се забавлявам, а не мога да го правя, ако не спреш да ми се покланяш и да ме гледаш, сякаш току-що си глътнал сапун.
Лейди Катрин се засмя.
— Добре казано, лейди Розалинд. Джей, заповядвам ти да се подчиняваш на желанията ѝ и на тези на учителя си.
С тези думи тя се оттегли и ги остави сами.
Джей едва я погледна как се отдалечава; вместо това стоеше, втренчен в Розалинд.
— Какво? Какво има? Нещо не е наред? Какво съм направила пък сега?
— Нищо. Просто мисля, че изглеждаш прекрасно.
Тя се изчерви силно заради комплимента. Никой не беше ѝ казвал нещо подобно преди. Най-близкото, което беше чувала, беше изказването на Колин през втори гимназиален клас, когато измънка, че според него доста си я бива. Това сега беше далеч по-добре и тя не знаеше как да отговори.
— Наистина ли мислиш така? Или може би си задължен да го кажеш?
— Мисля го. Всяка дума — след това вдигна лакът и тя мушна ръката си под неговата. Той я нагласи така, че дланта ѝ нежно да застане върху неговата малко над китката и попита: — Би ли искала да обиколим наоколо?
Гостите пристигаха в отдалечен вътрешен двор и се пръскаха из градините. Всички бяха с най-хубавите си дрехи, всички говореха тихо. Само от време на време нечий смях се извисяваше над общото бърборене. После от отворен прозорец на втория етаж прозвуча силен звук от тромпет и се надигнаха одобрителни възгласи, аплодисменти и подвиквания: Браво на тромпетиста! Лека нощ! Дано проспиш утрото!
— Започнахме — заяви Джей. — Сега всичко е позволено до зазоряване.
— Всичко?
— Да.
— Тогава иди и покани лейди Катрин — или трябва да я наричам Кейти — на танц?
— Не бива да я наричаш Кейти. Може и да е разрешено, но не означава, че е разумно.
— Бъзльо.
— Признавам. Освен това, не искам нищо повече, освен да си говоря с теб. „Не бих избрал богатство, не и пред истинска любов.“