Тя щеше да се извини. Щеше да се затича след него и да обясни. Щеше да го накара да я харесва отново.
Тя забърза след него. Но той се беше изпарил.
Пет минути по-късно се загуби. Беше тръгнала устремено в правилната посока и беше излязла от златисто осветената зона на Празненството. Сега беше тъмно и тя почти не можеше да вижда, но ѝ се струваше, че успява да различи тясна следа, съвсем леко по-светло сива от земята наоколо. Изчака очите ѝ да привикнат с полумрака — опита трика, на който я беше научил чичо ѝ, да поглежда само с ъгълчетата на очите си, за да вижда по-добре. Това трябва да беше, реши тя, пътят, по който беше изчезнал Памархон. Щеше да го последва. Тя направи няколко крачки, препъна се и спря. Нямаше начин да извърви нормално разстояние с тези обувки. Постоя, а после ги свали, вдигна шлейфа на роклята си, за да не го изцапа и — несъмнено изглеждайки малко нелепо — пое към гората, тъмна и малко зловеща, на няколкостотин метра пред нея.
Вървя двайсетина минути и решителността ѝ бавно изчезна. Не че се беше изплашила от гората, но захладняваше, а нейното желание да открие високия млад мъж, с когото ѝ беше така приятно, също избледняваше заедно с образа му в спомените ѝ. Толкова много неща се бяха случили през последните няколко часа, та беше трудно да повярва, че не е сън. По-скоро сън в съня. Но възможно ли е да сънуваш, че сънуваш?
Интересна, макар и безполезна мисъл, а и далеч по-маловажна от осъзнаването, че се беше изгубила. С изключение на бледата лунна светлина през надвисналите дървета, наоколо бе непрогледен мрак. Не се чуваше нищо, ако не се брояха звуците, издавани от бухали в далечината, и все по-притеснителното шумолене в растенията. Тя нямаше представа накъде трябва да тръгне, нито кое какво е. Роклята ѝ — красивата ѝ рокля, която дори не беше нейна, — постоянно се закачаше на къпините.
Стегни се, каза си тя. Мисли! Опита се, но нищо не се получи, освен че забеляза незначително движение от лявата си страна, придружено от тих необичаен звук. Без да мисли за роклята, тя се втурна през дърветата в правилната посока. Звукът се усилваше все повече и повече, докато пред един огромен дъб тя съзря мъглява четвъртита площ, малко по-светла от заобикалящата я тъма. Това беше пътят към дома.
Разбира се, че трябваше веднага да изтича през него; можеше да изчезне. Но да напусне това прекрасно място, където хората я смятаха за толкова интересна? Да се върне при дъжда и студа, при свинските пържоли и домашните си? Не можеше ли да почака поне още час или малко повече?
Ох, така се изкушаваше. Но още преди да е взела решение, тя чу жалостив звук. Разпозна го или поне ѝ се струваше, че е така.
— Дженкинс? — извика изумено тя. — Дженкинс? Това ти ли си? — от храсталака се разнесе нов вой и тя надникна там. — Дженкинс?
Това беше котаракът на професор Литън, но беше променен от предишния път, когато го беше видяла! Единствено отмъстителният му поглед я увери, че това наистина е Дженкинс, който хукна към нея и се сви в краката ѝ с видимо облекчение. Дори мъркаше. Розалинд се наведе и вдигна зверчето, гушна го, а то се разрази в буйна симфония на удовлетворение.
— Как си се променил! Толкова си отслабнал. Не се тревожи, вече си в безопасност.
Само че не беше, което се отнасяше и за нея. Внезапната поява на Дженкинс я накара да вземе решение. Неин дълг беше да го отведе обратно у дома. По някаква причина това ѝ се виждаше по-важно, отколкото да се прибере самата тя. Поне на него нямаше да му викат.
Все още прегърнала котката, тя тръгна към тънката светлина, пое дълбоко въздух и премина през нея.
27.
Докато крачеше бързо по Уолтън Стрийт на връщане от гарата, Хенри Литън не искаше нищо друго, освен да се прибере у дома, да спусне завесите и да се изолира от целия свят. Подпря стария си велосипед на стената около къщата, взе чантичката си от кошницата отпред и благодарно и блажено отвори входната врата. След това пусна всичко направо на пода в мрачното антре и отиде в кабинета си. Там откри Роузи, която седеше в креслото и се взираше в него.
— Небеса! Сърцето ми подскочи — ахна той. — Какво, за бога, правиш тук?
— Открих Дженкинс — отвърна тя. — Реших, че ще искате да го знаете.
Той се замисли, после отиде до кухнята, за да сложи чайника на печката и се върна отново.
— В моята кухня ли си яла?
— Бях гладна — каза тя, — а не ми се прибираше у дома.
— Защо не?
— Погледнете ме.
Литън я послуша; той рядко се заглеждаше в жените и точно в този момент изпита истински шок, осъзнавайки какво стои пред него. Когато замина, а то бе само преди четири дни, Роузи беше странно и непохватно момиче. Какво за бога се беше случило с нея? Косата ѝ беше по-къса и по-тъмна, веждите ѝ… оскубани ли бяха? Ноктите ѝ бяха лакирани, кожата ѝ изглеждаше като полирана. Дори стойката и движенията ѝ се бяха променили.