— Ще съобщя, че си тук. Ако тя каже не, отиваш си. Разбрано?
Джак кимна.
— Ела с мен.
Той го поведе безмълвно към една от сградите, бутна някаква врата и се озоваха пред вонящо на мухъл бетонно стълбище. Комплексът някога трябва да е бил улица с магазини или нещо подобно, когато все още е имало магазини. Вероятно бе предвиден за събаряне с цел изграждане на повече жилищни блокове за постоянно нарастващото население, но беше нелегално завзет от самонастанилите се бунтовници. Когато настъпеше моментът, те щяха да бъдат изгонени и да идат другаде. Дотогава живееха тук, засаждаха цветя и дори боядисваха сградите в ярки цветове. Безсмислено, но поне ги ангажираше с нещо.
— Силвия — провикна се младежът. — Посетител! Качваме се!
Той пое нагоре по стълбите.
— Няма асансьор — подметна през рамо. — Не се глезим с такива.
— Предполагам.
Изкачиха три стълбищни рамена и Джак беше въведен в най-необикновеното помещение, в което някога беше влизал.
Беше просторно, с дължина около двайсетина метра и по-широко от обичайното жилищно пространство за хората извън елита. Нямаше мебели, а подът беше покрит с разноцветни шарени материи и възглавници, които предизвикваха замайване с изобилието си. От стените висяха още материи, покриваха всеки сантиметър от пространството. Всичко беше озарено от свещи в стъклени съдове, десетки на брой, поставени на различна височина, които излъчваха трепкаща жълтеникава светлина, така че стаята на моменти беше тъмна, а в други съвсем ярка. От тях се носеха и странни аромати, сладки и пикантни, такива, каквито не беше подушвал от години. Одобрително пое дълбоко дъх.
— Имплантите ви не функционират тук — чу се тих глас от другия край на стаята. — Сега сте съвсем сам.
Гласът не беше заплашителен; точно обратното, беше нежен и мек, почти приятен със своята мелодичност.
Джак чу шумолене на дрехи и приближаващи стъпки по пода. Възрастна, но красива жена изникна от мрака. Тя беше ниска, с късо подстригана бяла коса — побеляла от старост, не заради модата — и внимателно го огледа.
— Не се опитвах да осъществя връзка. Вдишвах ароматите.
— Мокър сте. Елате и седнете край огъня да се изсушите.
— Предпочитам да стоя прав.
— Аз предпочитам да седнете.
Силвия се загледа замечтано в огъня и игнорира Джак. Имаше повече търпение от него. Макар и неохотно, Джак седна. Или се опита; отдавна не беше сядал на пода и беше болезнено да заеме нужната позиция. Чувстваше се нелепо; престана да трепери и започна да усеща как топлината прониква през дрехите му.
— Благодаря — каза тя. — Не обичам хора като вас да стърчат прави над мен. Може да ви се струва глупаво, но и на мен някои от вашите привички ми се виждат глупави. Сега вероятно можете да дадете обясненията си?
— Дошъл съм да помоля за помощ.
— Това е много изненадващо. Наясно сте, че не вземаме участие в делата на вашия свят.
— Разбира се. Няма да моля за нищо, което не желаете да ми дадете доброволно. Моля просто да ми услужите с познанията на млада жена — Емили Странг. Казаха ми, че познава историята, наясно е със старите документи. Трябва да намеря някого.
— Предлагате ли нещо в замяна?
— Боя се, че не съм в позиция да предлагам нищо конкретно в момента, макар че мога да ви уверя, че всяка помощ ще бъде подобаващо възнаградена.
— Не е много изкушаващо. Несъмнено сте наясно, че кампанията по преследването ни е подновена. Стотици бяха арестувани, а десетки отстъпници затворени.
— Това няма нищо общо с хората, за които работя. Всъщност вероятно ще мога да ви предложа скромна защита.
— Ще ви изслушаме. Съветвам ви нищо да не премълчавате и да не лъжете. Ще ида да намеря Емили. Тя ще реши дали иска да ви помогне или не.
* * *
Беше посещавал подобни места в миналото, понякога за да арестува хора, но по-често да провежда разследвания и проучвания и никога не се беше чувствал комфортно. В някои случаи обитателите бяха враждебни или уплашени, при все че най-често отношението им бе снизходително, дори и когато пристигаше въоръжен и с подкрепление. Често пъти се държаха, сякаш го съжаляваха и отговаряха на въпросите му с готовност, като че се опитваха да направят живота му малко по-лек.
Беше усещал, че едва ли не харесва някои от тях, което беше нелепо. Те бяха самозвани пазители на идеи и практики, които нямаха цел или функция. Настройваха се срещу цялото общество и го отслабваха, като го пренебрегваха. Отказваха да бъдат щастливи, предпочитаха собственото си нещастие; отказваха да приемат комфорта, предпочитаха собствената си мизерия; отказваха също и да са здрави, предпочитаха това, което намираха за естествен процес на стареене и тлен. Жената на име Силвия не беше на повече от петдесет; само един бърз курс с таблетки и отново щеше да е младо момиче. Защо някой би отхвърлил подобна възможност? На времето той беше открил много информация за Отстъплението, за подхода им, за онова, към което се стремяха. Голяма част беше неразбираема, без значение дали защото беше скрита, или той просто не можеше да я разбере, не знаеше.