— Просто извади невероятно лош късмет. Няма смисъл да обяснявам; няма да разбереш усложненията. В момента се чудят дали да те пратят в затвора, дали да не те бутнат случайно под някой влак или да те върнат обратно в Съветския съюз. Това несъмнено ще бъде огромна изненада за руснаците, които могат просто да те застрелят — за всеки случай. Отговори на въпроса ми. Защо сега?
— Това беше единствената връзка, която успяхме да открием. Споменаването ви в статията.
— Каква статия?
— Онази, която Литън е писал за Шекспир.
— Не знаех нищо за това — каза Анджела.
— Бях изпратен да проверя. Имаха трудности с използването на машината ви.
— Използването на машината ми? — учуди се тя. — Те не могат да я използват.
— Могат, ако открият къде сте скрили информацията.
Анджела се замисли дълго.
— Струва ми се, че трябва да стигнем до малко споразумение.
— Моля?
— Малко помощ от твоя страна и малко помощ от моя.
— Вие ще заличите следите ми, а аз ще залича вашите — каза гордо той.
— Не съвсем — отвърна тя.
* * *
Вратата се отвори и влезе Литън. Погледна новопристигналия, изръмжа и го игнорира.
— Половин час — каза ѝ той. — Ще дойдат да го отведат. При това положение няма да имаме нужда от чай.
Чън погледна разтревожено, щом Литън отново изчезна.
— Разпит — Анджела се усмихна и поклати съчувствено глава.
— Звучи зле.
— Мъчения, бой. Вероятно и болезнена екзекуция. Прекарвал ли си дни наред в непоносима агония?
— Не.
— Недостатъците на епохата — обясни тя. — Не могат просто да поровят в съзнанието на хората, затова се налага да прибягват към жестокости. Електроди, закачени към чувствителни части на тялото, неща от такова естество. Клещи. Нямаме много време, така че трябва да действаме. Използват машината ми, казваш. Не могат. Изтрих всичко.
— Спряхте тока в почти цяла Европа и убихте почти десет хиляди души.
— Така ли? Не съм искала. Бързах.
— Не звучите много разстроена.
— Какво мога да променя? Ще поправя нещата в движение.
— Можете ли?
— Така мисля. Не че в момента има значение. Не могат да използват машината. Както казах, изтрих информацията.
— Не.
— Да.
— Не. Открих две страници от работата ви в ЦЗОУ код. Човек от охраната беше изпратен да се опита да възстанови останалото.
— Това просто не е възможно.
Чън се усмихна.
— Разтревожихте се, а? Истина е. Беше скрит в статия, публикувана от този човек Литън миналата година. Също и препратката към вас, която открих в друга статия…
— Това е абсурдно.
— Ето че съм тук. Вие също.
— Казваш, че е възможно все още да съществува?
— Да. Ханслип предполага, че сте прибегнали до ужасна измама. Все още си мисли, че се криете сред ренегатите и сте скатали информацията някъде там. Бях изпратен за всеки случай, а човек от охраната на име Джак Мур беше изпратен да търси данните.
— Мур? Помня го. Висок, силен, далеч от стереотипа. Мрачен и опасен. При все че не съм напълно убедена.
— В статията се казва, че документът бил известен като „Почерка на Дявола“ и датира от осемнайсети век. Има вероятност да се намира сред книжата на Литън, които са изпратени в някаква библиотека след смъртта му.
— Кога умира той?
— През 1979 година.
— О, бедният Хенри! Поне ще пропусне госпожа Тачър. Никак не би я харесал — тя се замисли за миг над чутото до момента. — Използваха ли машината? Ако не броим твоето изпращане.
— Мисля, че не. Струва ми се, че не могат да го направят. Някой каза, че трябва да се калибрира наново, след като изпратят мен, а не са в състояние да го направят без данните.
— Чудя се — каза тя след минута, — дали това има някаква връзка с трудностите, които имам с вселената в мазето.
— С кое?
— Създадох вселена в мазето — каза тя и скромно се изчерви. — Прототип, малко повече от най-обща идея, но доста добра. Само че не мога да я изключа. Предположих, че е бъг, но може и да не е.
Тя подчертано се загледа в часовника си.
— О, миличък, времето почти изтече. Започват с ноктите на ръцете, разбираш ли — обясни любезно тя. — Затова са им клещите. Не е много приятно, но е по-добре от онова, което следва.
— Доктор Миърсън…
— Анджела — напомни му тя. — Или пък може да се скриеш в Антеруолд.
— Какво е това?
— Моята вселена. Наистина ми е нужно някой да открие какъв е проблемът. Вероятно да върне и момичето. Би могъл да стоиш настрана известно време; докато брегът е чист, както казват тук.
Устата на Чън се отпусна.
— Не мога отново да премина през това — каза той. — Не и толкова скоро. Просто не мога. Дори не ми предлагайте.