Тя изгледа настойчиво Розалинд.
Лицето на човека светна.
— Няма никакво неудобство. Днес ще поведа стадата нагоре по хълма, за да ги настаня за лятото и няма да се върна няколко седмици. Що се отнася до това, че сте недостойни, отнася се за мен в много по-голяма степен.
— Няма да спорим за подобни неща — отвърна Алиена. — И двамата приемаме любезността ви с огромно удоволствие и чест. Не е ли така, Ганимед?
— О… да. Разбира се, поласкани сме. Много — избърбори Розалинд.
* * *
Два дни и две нощи Розалинд и Алиена живяха в пълно щастие в колибата, готвеха, спяха и си говореха. Розалинд беше доволна; никога преди не беше имала истинска приятелка, с която да си бъбри без задръжки, да клюкарства и размишлява. Алиена приличаше на нея в едно нещо: все още беше във възрастта, в която можеш да повярваш на всичко, стига да е казано от приятел.
Затова Розалинд ѝ разказа за дома и живота си. За перголата в мазето на Литън. За учудването си и леко шеметното усещане от това да е в свят, който Алиена приема за даденост.
— Въпросът е там — каза тя, — че го наричате Антеруолд.
— Така се казва?
— Да, но много прилича на нещо, за което един човек ми разказа преди време. Всъщност, може всичко това да е просто неговата история…
— … какво е училище? — прекъсна я Алиена.
— Колежа ли имаш предвид?
— … хокей?
— … газов котлон?
Алиена слушаше, питаше и не се съмняваше в нищо.
— Ще ми се да бях донесла грамофон — каза замечтано Розалинд. — Има един от баба ми на тавана. С фуния е, така че би трябвало да работи. Можехме да направим парти и да поканим всички.
Тя започна да пее „Бих танцувала цяла нощ“33, Алиена я слушаше внимателно, а след няколко строфи се присъедини. Двете момичета седяха на верандата на овчарската колиба и изпълняваха бродуейска класика.
— О, Рамбърт така ще се изненада, щом ме чуе — заяви щастливо Алиена. — Ще се откаже от мен. Ще ме отлъчи. Ще умре от разрив на сърцето, от шок и отчаяние. Нека отново изпеем последното.
И те го направиха.
— Разкажи ми за онова момче Джей. Женен ли е?
— Надявам се, че не. Би било много подло от негова страна. Защо?
— О, просто се чудех.
— Хареса ли го?
— Не, разбира се.
Малко по малко осъзнаха, че този благословен момент беше точно това — момент. Бяха избягали в гората, без да се замислят особено. Сега трябваше да решат какво ще правят там. На втората сутрин Алиена стана.
— Трябва да идем за малко съчки и прясна вода. Ако искаш да ядеш днес, това е положението. Затова ела, моя странна приятелко от друг свят, ако наистина си такава, нека се поразходим. Аз ще се погрижа за водата, а ти за съчките. После трябва да обсъдим какво ще правим.
* * *
На няколкостотин метра навътре в гората двете момичета се разделиха, Алиена тръгна надясно към потока с два големи кожени мяха, а Розалинд — наляво с платнена торба, отворена от двата края, така че да побира пръчки с различна дължина. Трябваха ѝ сухи и къси съчки, но нямаше много такива; започваше да научава, че горите не са просто пораснали наблизо дървета.
Продължи напред, като оглеждаше внимателно, докато не съзря пред себе си голяма красива група високи и клонести дъбове, подредени почти в идеален кръг насред храстите. Изглеждаше почти непристъпна заради гъсталака наоколо, но следващата група дървета беше малко по-отдалечена, а на нея не ѝ се искаше да мъкне ненужно дълго дървата. Пообиколи с надеждата да открие пролука и да се промъкне през нея.
От другата страна намери една и се спря. Съвсем очевидно беше умишлено оформена. В зеленината зееше дупка, а от двете страни се издигаха две каменни колони. Между тях минаваше пътека, а покрай нея се трупаха купчини мухлясала храна, разпръсната от птиците и зверовете. Макар колоните да внушаваха грандиозност, остатъците и бъркотията караха мястото да прилича на бунище. Кокали стърчаха от разложени меса и изядени до половина пилета и дребни животни. Зеленчуци и плодове се въргаляха на лепкави купчини, покрити с мухи и мравки.
Розалинд се наведе и надникна в тъмната дупка, която водеше навътре, но не можа да види нищо. Почувства се объркана. Искаше дърва, а това беше най-подходящото място, където да ги намери. Беше любопитна защо остатъците са разпръснати наоколо, но я изпълваха най-различни опасения.
Нямаше предупредителен знак „Не преминавай“, нито бариера или ограда, но въпреки това идеята не ѝ се виждаше добра. От друга страна беше просто група дървета и несъмнено щеше да си достави нужните съчки. Освен това чудовища не съществуват.